Писмата на великите
Поетът на Англия, разказвачът на стихове, когото жените обичат до смърт... Животът на Тед Хюз е низ от любови, раздори, творчески кризи и загуби. На любимите жени и деца. 23 години след самоубийството на съпругата си, поетесата Силвия Плат, Хюз пише това писмо до сина си Ник (1986 г.). А самотата не пожалва дори него. Пред 2009-а, Ник Хюз слага край на живота си. Думите на баща му остават.
(Ted Hughes, 1978, photograph by Bill Brandt)
Скъпи Ник,
Надявам се, че нещата се избистрят. Мина ми през ума миналото лято, че си под странно напрежение. Очаквам, като много други, че ще прекараш живота си, колебаейки се между свирепи взаимоотношения, които се превръщат в подземни капани и внезапни бягства в широката свобода. Никой не е разгадал живота. Разгадаваш го, като остаряваш, когато достигаш до точката, в която си опитал толкова много, че по някакъв начин можеш да пожертваш някои неща по-лесно и ставаш по-толерантен към чувството за притежание и по-широко приемаш болките и загубите. Дойдох в Америка, когато бях на 27 и живях така, сякаш в чорап - живях там с майка ти. Нямахме много приятели, не и близки, и никой от нас никога не правеше нещо, което другият не желаеше да направи с цялото си сърце /това означаваше, Николас, че срещите с жени между 17 и 39 бяха изключени. Майка ти пропъди всичките си стари приятели, приятелки, в случай че някоя от тях се спре на мен - вероятно. И ако тя ме видеше да говоря с някоя студентка, аз бях съден. Глупаво от нейна страна и глупаво от моя страна да я насърчавам да мисли, че нейните закони имат смисъл. Но повечето хора са еднакви (бях доста щастлив да живея по този начин няколко години).
Тъй като единственото нещо, което двамата искахме, беше да пишем, животите ни изчезваха в празната страница. Моите три години изчезнаха като дрямката на Рип Ван Уинкъл. Защо не изследвах Америка тогава? Толкова исках! Десет години по-късно можехме да го направим, защото дотогава щяхме да сме се научили, може би, че един човек не може да живее в магическия кръг на друг като омагьосан затворник.
Затова използвай възможността да разгледаш и да напълниш дробовете си с тази фантастична земя, докато си още там. Това беше най-любопитната и интересна бележка, която си правил за чувство - понякога, твърде детинско (в определени ситуации). Николас, не знаеш ли за хората този първи и най-важен факт: всеки един човек е - и го осъзнава болезнено във всеки един момент - все още дете. Да премине отвъд възрастта от около осем, не е позволено на този примат - освен в много специален случай, който ще се опитам да обясня.
Когато дойдох до езерото Виктория, за мен беше доста очевидно, че в някои от най-важните ситуации ти си много по-зрял от мен. И твоята самостоятелност, твоята независимост, твоята обичайна смелост да разкриваш себе си пред нови хора, дори в напрегнати ситуации, и твоята феноменална способност да изпълняваш плановете си до последния практически детайл (знам, че може би ти нямаш такова чувство, но така изглежда за нас, останалите, които просто гледат със завист) е вид истинска зрялост, до която може би един на хиляда ще се доближи. Но в много други случаи, очевидно ти все още си дете - и как е възможно да бъде другояче, та ти си сам сред човечеството?
Това е нещо, което хората не обсъждат, защото повечето хора го осъзнават като обща криза на чувството на неадекватност или безпомощна зависимост, или безсмислена самотност, или чувството на липса на достатъчно силно его да посрещнеш и овладееш вътрешните бури, които идват от неочакван ъгъл. Но малцина осъзнават, че това всъщност, е страданието на детето у тях. Обикновено това дете е ужасно изолирано, неразвито малко същество. Било е облечено със защитна броня, никога не е участвало в живота, никога не е плувало в живеенето, не се е набърквало в човешките отношения, никога не му е била давана отговорност да се бори с кризите. И навярно никога не е живяло истински. И това малко същество стои там зад бронята, гледайки през цепнатините. И вътре в себе си то все още е незащитено, неспособно, неопитно.
Всеки един човек е уязвим от неочаквано поражение в най-съкровеното си емоционално Аз. Във всеки един момент, зад прилежната привидна маска на възрастните, целия свят на тяхното детството е като чаша вода, преливаща на ръба. И всъщност, детето е единственото истинско нещо у тях. То е тяхната човечност, тяхната истинска индивидуалност, единственото, което не може да разбере защо е родено и което знае, че ще трябва да умре - без значение на колко претъпкано място - само. То притежава всички качества на живота. То е центърът на всяка възможна магия и откровение. Каквото не идва от това същество, не си струва да бъде притежавано...
Така е... Чувството в самото него, в това малко същество е онова, което има значение. Но когато това изкуствено второ Аз превземе контрола върху живота на осемгодишна възраст, и изхвърли истинското, уязвимо, суперчувствително, страдащо Аз обратно в яслите, то лишава от подготовка този малък затворник. И така, когато животът го изненада и изведнъж фалшивото Аз на адаптациите докаже, че е неадекватно и се проваля в опитите си да се предпази от атаката на суровите преживявания, това вътрешно Аз е хвърлено на фронтовата линия - неподготвено, с всичките си детски ужаси в ушите.
И все пак това е моментът, който то желае. Там то се съживява, дори и само, за да бъде смазано, объркано и наранено. Там то призовава собствените си сили - не изкуствени, взети отвън, а истински вътрешни сили, истинската си природна способност да се справя, да се възползва, да се наслаждава.
Това е парадоксът: единственото време, в което повечето хора се чувстват живи, е когато страдат, когато нещо премаже тяхната обичайна броня и голото дете е изхвърлено навън в света. Затова нещата, които са най-лоши за преживяване, са най-добри за запомняне. Но когато това дете бъде погребано под защитена черупка, то се превръща в един от ходещите мъртви, в чудовище. Затова, когато осъзнаеш, че са минали няколко седмици и не си почувствал тази борба на детското ти аз ще знаеш, че са минали няколко седмици, без да срещнеш ново предизвикателство и без да израстваш, и че са минали няколко седмици към това да изгубиш връзка със себе си.
Единствената мярка на живота е, колко от сърцето си хората влагат, колко от страховете си игнорират, за да бъдат наранени, хванати, или унижени. И единственото нещо, за което хората съжаляват е, че не са живели достатъчно смело, че не са вложили достатъчно сърце, не са обичали достатъчно. Нищо друго няма значение...
Имаше притча за благородниците в една стара ирландски поема - "Той щеше да даде своя ястреб на всеки човек, който го пожелаеше, и все пак той обичаше своя ястреб повече, отколкото мъжете днес обичат своите булки. Ще оплаква куче повече, отколкото мъжете днес оплакват бащите си".
Така мерим нашето истинско уважение към хората - по силата на чувствата, които ги разтърсват, по волтажа на живота, който могат да понесат, изтърпят и оползотворят. Край на проповедта. Както Буда казва: "Живей като могъща река". И както старите гърци са казали: "Живей все едно твоите предци живеят отново чрез теб".
Снимки: independent.co.uk, printablecolouringpages.co.uk, thetimes.co.uk
