Поетът с нежно име | Николай ЛИЛИЕВ

130 години от рождението на поета

"Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!"

Изящен, ефирен, нежен... Лилиев е поетът, който вае съвършенството на езика и музиката на строфите в преклонение пред човешката душа. Поезията му е свързана с върха и залеза на българския символизъм, а кадифените му стихове са преведени на много европейски езици. Ярка е неговата следа и в театралния живот на България. Като дългогодишен драматург на Народния театър /1934-1960/, Лилиев възражда и следва най-добрите традиции, положени от П.П.Славейков и П.К.Яворов и привлича за каузата на сценичното изкуство най-популярните български писатели и преводачи.

1 2

ТИХАТА БАЩИНА СТРЯХА...
Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.

Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.

Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.

ВЪВ ТОЯ ВЕК НА ХИЩНО ИЗТРЕБЛЕНИЕ...
Във тоя век на хищно изтребление
о, Господи, нима съм аз за там?
- Ти ме дари с божествено смирение,
превърна моята душа на храм
и в оня миг на свято вдъхновение
над мене Ти простря десница сам
и промълви слова, които знам
от тъмний ден на своето рождение.

О, Господи, кому съм нужен там?

ЗАЩО МИ ВДЪХНА...
ЗАЩО ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;

сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?

Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас

на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?

В ТЪЛПАТА РАВНОДУШНА И СТУДЕНА...
Към Димчо Дебелянов

В тълпата равнодушна и студена
аз диря твоя трепет вдъхновен,
кому да кажа страшната измена
на своя безначален тъмен ден?

Кому да поверя с душа ранена
възторзите на оня миг свещен,
когато се разкриваше пред мене
надеждата, че ти си отреден
на чистота и блянове честити
да бъдеш сам светиня и покров?

... До твоя дом не стига моя зов,
о слънце, непронизало мъглите,
о птица, прострелила далнините!
– Ти песен, и надежда, и любов!

ЛУНАТА ВИСНЕ КАТО ПЛОД...
ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.

Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.

И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.

Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна

по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.

Снимки: bgmodernism.com
* Портрет на Николай Лилиев, художник Дечко Узунов

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK