"Живота ми вземете без остатък
такъв, какъвто го живях.
Едни проспиват шемета си кратък,
аз моя на лист го задържах."
Гьоте
Следовница съм на прастар принцип – да бъда жена, която не изважда на показ интимните си чувства и която обитава пространство със собствени закони, недостъпно за другите.
Дъщеря ми Мария
Тя се роди. Крещях от болка, както всички жени преди мен, защото не ми сложиха никаква упойка за облекчаване на раждането. Крещях от болка и родих своето дете. В това няма нищо ново! Кърмих го девет месеца. Жени, които не кърмят децата си, не подозират какво губят, не само от собственото си щастие. Те не знаят какво отнемат и от здравето на децата си.
Кърмените деца не плачат и не страдат, както хранените с биберон. Домът е спокоен от едно хранене до друго; майчиното мляко дава не само храна, но и душевен покой. Нищо не се приготвя по рецепта, всичко е мирно и спокойно, всичко се съсредоточава върху майката и детето, така както трябва да бъде. Така беше в моя дом за нашата дъщеря Мария. Тя беше цялото ни щастие. Къща без дете не е нито къща, нито дом. Знаех това още преди да имам дете. Това е тайнственото прозрение на една млада душа без всякакъв опит, без някакъв особен извор на познание. Изведнъж цялата вселена се променя и всичко се концентрира в една-единствена точка - детето в малкото креватче. Всичко се върти около това креватче. Нищо не остава така, както е било преди. Всичко се събира около това чудо, което лежи в малките бели, старателно изпрани пелени и диша. Като дар небесен.
Ако човек не е благодарен за това, сигурно никога няма да отиде на небето.
На жени, които раждат деца, без да ги искат, нямам какво да кажа.
Холивуд
Всяка студия имаше свой собствени "Glamour Girls"; така в Метро Голдуин Майер бяха: Гарбо, Харлоу, Крауфорд. Тогава още не се говореше за секс. Тази дума, струва ми се, влезе в "социално обръщение" едва с Мерилин Монро. Сексът беше табу по времето на стила "Glamour". Мей Уест веднъж ми каза: „Ние трябва да правим всичко с очите." И го правехме. Нямаше сцени с разсъбличане, нямаше полуголи тела, изобщо - нищо очевидно.
Трябва да призная, че повече ми харесваше да го правя "с очите", отколкото начинът, по който го правят днес. Не ми допада, намирам го безвкусно. Сигурно има и други, които го усещат така.
В днешния свят сексът означава много повече, отколкото преди, защото - какво друго им остава на хората? Всеки е неудовлетворен. Търсенето на удовлетворение е като болест.
Затова и толкова хора се нуждаят от забавление "за промиване на мозъка" и дават купища пари, особено в Америка, на "своя психоаналитик", който да им помогне да издържат до другия ден. Мога само да съжалявам хората, които се нуждаят от тази жалка помощ.
"Glamour" - така поне се твърдеше - не било нещо неопределимо, то било "непостижима мечта" за всяка обикновена жена. Според мен това е голяма глупост. Вярно е, че бяхме красиви - няма значение дали "фотогенични", или не, - ала далеч не сме били толкова необикновени и изключителни, за каквито ни обявяваха.
Приятелството
Приятелство... Малко хора разбират смисъла на тази дума. Приятелството е като майчина любов, братска любов, вечна любов, сънувана любов, мечтана любов. Това не е любов, която се осъществява под прикритието на любовта. Тя е чиста, нищо неизискваща, затова е вечна. Приятелството е свързвало повече хора, отколкото любовта. Приятелството е скъпо и свято. За мен приятелството е по-важно от всичко. Който ме е разочаровал като приятел, е отписан и забравен. Приятели, които ни разочароват, са, така да се каже, осъдени на смърт. Който веднъж е познал благословията на приятелството, той има святото задължение да спазва законите му. Каквото и да се случи, правилата не се нарушават. Не е проста работа да бъдеш приятел. Понякога се изискват нечовешки усилия да не нарушиш правилата. Но приятелството е най-важната връзка между двама души и е по-устойчива от любовта. Любовта (изключвам майчината любов) лесно се заменя. Но една ръка, подадена от приятел, е обещание, което никога не се забравя.
Самосъжалението
Много рано се научих, че самосъжалението е строго забранено, така ще трябва да живея и занапред и няма да позволя да обременявам другите със собствените си грижи. Смъртта ми отне много близки хора, най-добрите ми приятели. Загубих мъжа си – и това за мен беше най-голямата загуба. Погребах майка си след края на войната. Сковахме един ковчег от училищни чинове и стояхме в дъжда пред църквата, разрушена от бомби. Беше 1945 година.
Всички се разделяме с майките си, с приятели, с децата си. Постоянно губим. Такава е съдбата ни. Колкото и да плачем, осъдени сме да губим. Осъдени сме да тъжим. Не ни е леко. Съжалението не е разрешение. Но не ни остава нищо друго, освен да съжаляваме.
Самотата
Самотата не е просто нещо. Има дни и нощи, когато си мислиш, че няма нищо по-добро от самотата. Но има дни и нощи, когато не можеш да понасяш да си сам. От уединението можеш да се спасиш - от самотата никога. Уединението няма нищо общо със самотата.
Можеш да запълниш една празнина, както се пълни празна къща. Но не можеш да подмениш с нещо друго присъствието на един човек, обитавал тази къща, придавал смисъл на живота и за когото си можел да се грижиш. Каквото и да правиш, не можеш да прогониш от душата си спомена за едно живо същество – човек или животно все едно. Постепенно приемаш самотата. След време свикваш, но това не означава, че се примиряваш. Измъчваш се, без никой да дочува плач, без никой дълбоко да споделя твоята болка.
Блажени са онези, които могат в църквата да поверят грижите и проблемите си на една по-висша сила. Аз не мога. Бих искала да мога. Възпитана съм във вярата, че сам си отговорен за грешките и недостатъците си и че си задължен да изстрадаш тези грешки – и в момента, и по-късно. Затова не мога да натоваря с отговорност другиго и да се измъкна невредима.
Избрани откъси от "Живота ми вземете без остатък", Марлене Дитрих
Снимки: doctormacro.com