„Любовта е непрестанно предизвикателство, не кът за отдих."
Има най-различни форми на патологията на любовта, които водят до съз-навани страдания и се приемат от психиатрите, а също и от растящ брой обикновени хора като неврози. Някои от тях представяме накратко в следващите примери. Основното условие за невротична любов е единият или двамата „любовници" да са запазили привързаността си към съответния родител и да пренасят към обичаното лице вече като възрастни чувствата, очакванията и страха, свързани с бащата или майката от едно време. Двамата любовници никога не са се откъсвали от модела на детска привързаност и го прилагат към емоционалните си желания в своята зрялост. Такива хора в емоционално отношение са си останали на две, на пет или на дванадесет години, макар интелектуално и обществено да се намират на съответното хронологично равнище. При по-тежки случаи емоционалната незрялост води до смущения в социалното поведение на съответното лице. Иначе противоречието се ограничава до сферата на интимните лични взаимоотношения.
Във връзка с предшестващите ни разсъждения върху майчин и бащин тип личност, доста разпространена форма на невротични любовни отношения в наши дни са мъжете, които в емоционалното си развитие са останали на равнището на детската си привързаност към майката. Някои от тях сякаш още не са отбити от майка си. Те продължават да се чувстват като деца - търсят нейната обич, топлина, грижа и възхищение; тези синове се нуждаят от безусловната обич на майка си, обич, за която нямат друг мотив, освен че се нуждаят от нея, че са майчини синове, че са безпомощни. Подобни хора често са твърде нежни и чаровни, ако се опитват да склонят някоя жена да ги обикне, а дори и след като са постигнали това. Отношението им с жената обаче (както всъщност с всички други хора) е повърхностно и безотговорно.
Целта им е да бъдат обичани, а не да обичат. Обикновено такива мъже се отличават с доста голяма суетност, с малко или много прикрити грандомански идеи. Ако са намерили подходящата жена, те се чувстват сигурни, светът е в краката им, могат да проявяват голяма нежност и чар и затова често са притворни. След известно време обаче, щом жената вече престане да се съобразява с техните фантастични приумици, започват конфликти и сръдни. Ако тя не се възхищава непрекъснато на такъв мъж, ако претендира да живее свой собствен живот, ако самата иска да бъде обичана и закриляна, а в екстремни случаи ако не е склонна да му прости за увлечения по други жени (или дори когато се отнася с интерес и възхищение към тях), той се чувства дълбоко засегнат и разочарован и обикновено мотивира това си чувство с мисълта, че жената „не го обича, проявява егоизъм и деспотичност". Всеки неин пропуск в очакваното отношение на любяща майка към чудесното си момче той тълкува като доказателство за липса на любов. Мъже от този тип обикновено смесват привързаността си и желанието да бъдат приятни, с истинската любов и това ги кара да мислят, че са онеправдани от страна на жената; въобразяват си, че са всеотдайни в обичта си, и отправят тежки обвинения към своята партньорка.
В редки случаи такива майчини синове могат да живеят без сериозни смущения. Ако всъщност майка му го е „обичала" по особен начин на свръхпокровителство (може би деспотично, но не деструктивно), ако той се омъжи за съпруга от подобен „майчин" тип, ако заложбите и дарованията му позволяват да използва своя чар и да предизвиква възхищение от страна на другите (както понякога става с преуспели политици), той е „добре приспособен" в обществено отношение, без дори да е стигнал до по-високо равнище на зрялост. При по-неблагоприятни условия - и това са по-честите случаи - любовният му живот, ако не общественият, ще бъде истинско разочарование; когато такъв тип личност бъде оставена да живее самостоятелно, тя предизвиква конфликти и нерядко изживява силни тревоги и депресии.
При още по-тежки форми на патология фиксирането в майката е в по-дълбока степен и по-ирационално. На такова равнище желанието не е, образно казано, той да се върне във верните обятия на майка си, нито да се докосне до кърмящата й гръд, а да се прибере в нейната всеприемаща и всеунищожаваща утроба. Ако природата на нормалното състояние е утробата да му отеснее и да излезе навън, природата на тежкото психическо заболяване е да го тегли към утробата, да бъде всмукан от нея - и по този начин да се отдалечи от житейската реалност. Подобен род фиксация обикновено е свързан с майки, които се отнасят към децата си по такъв поглъщащо-унищожителен начин. Понякога в името на обичта, понякога - на дълга, те искат да държат детето, младежа, мъжа до себе си; той не би трябвало да има възможност да диша без нея; не би трябвало да обича, освен на повърхностно, сексуално равнище - подценявайки всички други жени; не би трябвало да е свободен и самостоятелен, а да живее винаги-като инвалид или престъпник.
Това деструктивно, всепоглъщащо схващане за майката е негативният аспект на нейната роля. Тя може да дава живот, може и да го отнема. Майката е тази, която възражда и която разрушава. Тя може да прави чудеса от обич и никой друг не е в състояние да оскърбява по-дълбоко от нея. В религиозните образи (като индуистката богиня Кали) и в символиката на съновиденията често намират отражение тези две противоположни страни на майчината същност.
Различни форми на невротична патология намираме в случаите, свързани е привързаност към бащата.
Подобен е случаят с момче, чиято майка е студена и равнодушна, а баща му (отчасти поради безучастността на майката) отдава цялата си нежност и внимание на своя син. Когато е доволен от неговото поведение, го хвали, дава му подаръци, проявява нежност. Когато момчето не го слуша, той се отдръпва или му се кара. Синът се радва на нежност единствено от страна на бащата и робски се привързва към него. Главната цел в живота му е да доставя радост на баща си и щом успее, изпитва щастие, сигурност и удоволствие. Ако обаче допусне грешка и не сполучи да зарадва баща си, духът му пада, чувства се изоставен, лишен от обич. В по-късни стадии на живота си такъв син ще търси човек, в когото да вижда свой баща и към когото да се привърже по същия начин. Така целият му живот преминава в поредица от подеми и спадове в зависимост от това, дали е успял да заслужи бащината похвала. Подобни хора по-често преуспяват в своята кариера. Те са съвестни, надеждни, усърдни, при условие че избраният от тях „заместник" на баща им съумее да ги предразположи. В отношенията си към жените обаче те се държат настрана и проявяват безразличие. За тях жената не е от особено значение и към нея проявяват едва доловимо презрение, често прикривано под бащината грижа за малката дъщеря. Първоначално такива мъже могат да направят впечатление на жената с мъжествеността си, но впоследствие все повече я отблъскват, когато, вече като съпруга на такъв мъж, тя разбере, че за него е обречена да играе второстепенна роля в сравнение с винаги предпочитания от съпруга човек, заел мястото на баща му. Изключение прави жената от бащиния тип - тя е щастлива със съпруг, който се отнася към нея като към капризна дъщеря.
По-сложно е невротичното смущение в любовта, основаващо се на друг вид отношение, при което родителите не се обичат, но се въздържат от спречквания и не проявяват външно своето недоволство един от друг. Съществуващата между тях дистанция е пречка за спонтанността на отношението им към децата. Например малката им дъщеря ще чувства атмосфера на „коректност", която изключва по-близък контакт с бащата или с майката, а това озадачава и смущава детето. То никога не знае със сигурност какво чувстват или мислят родителите му, в семейната атмосфера винаги съществува някакъв елемент на неизвестност и на тайнственост. В резултат на всичко това момичето се затваря в собствения си свят, отдалечава се от своите родители, а по-късно запазва същата дистанция в любовните си отношения.
Това отдръпване води и до засилена тревога, до чувство за липса на опора в живота и често до развитие на мазохистични тенденции като единствен начин за изживяване на силни моменти. Подобни жени често предпочитат съпругът им да прави сцени и да крещи, вместо да има по-нормално и смислено поведение, тъй като по този начин ще падне от рамената им товарът от напрежението и страха. Нерядко те несъзнателно предизвикват подобно поведение с оглед да турят край на мъчителното напрежение, свързано с емоционалния неутралитет.
Друга форма на невротичната любов се основава на проектиращи механизми с оглед заобикаляне собствените проблеми посредством загриженост за недостатъците и слабостите на „обичаното" лице. В това отношение индивидите постъпват почти по същия начин, както групите, нациите и религиозните общности. Те съзират най-дребните слабости на другите хора, а продължават да си живеят блажено, отминавайки собствените си недостатъци, винаги готови да обвиняват или да критикуват другите хора. Ако и двамата влюбени имат същото поведение, както обикновено се случва, любовта се превръща в отношение на несъзнавано взаимно приписване на собствените си чувства към партньора. Ако аз съм тираничен, нерешителен или алчен, обвинявам за това моя партньор и в зависимост от собствения си характер искам или да го „излекувам", или да го накажа. Другият партньор прави същото - и двамата успяват да забравят за своите проблеми и естествено не предприемат никакви стъпки да си помогнат в собственото развитие.
Друга форма на подобно невротично състояние е да приписваш на децата собствените си проблеми. Това често става при силното желание да имаш деца. То се предопределя от стремежа да им се приписват проблемите на родителя. Когато почувства, че не е постигнал желаната цел на живота си, той се опитва да я реализира чрез тях. Намерението му обаче неизбежно пропада, а заедно с това проваля и децата си. Първото - защото проблемът за целта на живота може да бъде решен само лично, а не чрез пълномощник, а второто - понеже поначало не притежава необходимите качества да ръководи децата в собствените им търсения на правилния отговор. Те служат за обект на подобни намерения от страна на родителя, когато се стигне и до разтрогване на един несполучлив брак. В такава ситуация основният спор между родителите е, че те не могат да се разделят, защото не бива да лишават децата от благословията на семейното огнище. Задълбочените изследвания обаче сочат, че атмосферата на напрежение и на конфликти в „семейното огнище" е по-вредна за децата, отколкото категоричната крачка към развод, която им дава поне един урок - че човек може да тури край на непоносимото състояние с помощта на едно смело решение.
Тук е необходимо да споменем една често допускана грешка - илюзията, че любов задължително означава отсъствие на конфликт. Хората мислят, че любовта не бива да се засенчва от никакви спречквания, както не бива да се допуща никога болка и тъга. Те намират сериозно основание във факта, че борбата край тях сякаш е непрестанна поредица от деструктивни промени, които не носят нищо добро на нито един от участниците. Причината обаче се крие в това, че „конфликтите" на повечето хора всъщност са опити да се избягнат реалните конфликти. Те се дължат на несъгласие по незначителни или по странични въпроси, които по природата си не помагат за изясняване или за решаване на проблема. Реалните конфликти между родителите, които не служат за прикритие или за несъзнавано приписване на собствените им чувства на децата, а съществуват в дълбоката вътрешна реалност на майката и бащата, не са деструктивни. Те водят до изясняване, обуславят един катарзис, от който и двамата излизат с по-голяма сила и с повече знания един за друг. Това ни навежда на мисълта да подчертаем нещо, което споменахме преди.
Любовта е възможна само ако две лица общуват помежду си от центъра на своето същество, а оттук - ако всеки от двамата изживява себе си от центъра на своята личност. Човешката реалност е само в това „централно изживяване", само тук е жизнеността, само тук е основата на любовта. Такава любов е непрестанно предизвикателство, не кът за отдих, а движение, растеж, труд на двамата заедно. Дори хармонията или конфликтът, радостта или тъгата имат вторично значение по отношение на фундаменталния факт, че двамата са свързани от дълбоката същност на своята личност, че са едно цяло, когато са единни в душите си, а не когато се отдалечават един от друг. Има само едно доказателство за истинската любов - дълбочината на взаимността, жизнеността и силата от страна на всеки от партньорите.
* От „Изкуството да обичаш", Ерих Фром, превод Станислава Миланова, изд. Кибеа
Снимка: psicoactiva.com
