Спомени за разказвача, рисуващия с думи, големия Йовков, по повод 135 години от рождението му.

„Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня. Защото в нейните страници, в буквите и редовете й, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно, заровен е благотворният кълн на самата обич към книгата, към езика" ~ Йордан Йовков

yovkov 1

Йовков има най-лекия стил в българската литература. В строежа на неговата фраза има нещо толкова просто и оригинално, нещо толкова самобитно и родствено с чистия простонароден език, че дори само то да беше, Йовков би си останал един от редките разказвачи в българската литература.
Георги КАРАСЛАВОВ

Йовков бе преди всичко художник и само художник. Имаше и големи амбиции. За да ги осъществи, обаче, не стигаше само да твори. Какъвто е днес животът – трябваше още и ожесточено да се бори. А на такава борба Йовков не беше способен. Като оня млад учител, за когото ми разправи през войната, той бе в същност много стеснителен, дори плах. А освен това, в основата си беше много добър. Това знаят всички хора, които са видели домашния му живот. Да стори съзнателно някому зло, преднамерено да обиди никого - не можеше. Когато избухваше, биваше рязък. Но сетне се каеше. Каеше се, но го беше яд, защото съзнаваше, че добрината е слабост за оногова, който иска да се наложи, който дълбоко чувствува, че има право на по-голямо признание и на по-голямо зачитане. Бих рекъл, че в душата на Йовкова ставаше постоянна борба между изискванията на мекия, на добрия човек с ония на съзнателния, гордия художник.
Димитър ШИШМАНОВ

От прозореца на моята стая на ул. "Гогол" се виждаше къщата, където живееше писателят Йордан Йовков.
Спомням си, вечер, след като жена му и дъщеря му отиваха да си лягат, той оставаше в кабинета си до късно приведен над някоя книга или ръкопис. Изглежда, че в тишината на тези часове той най-добре работеше. Понякога пък в осветения отворен прозорец се очертаваше ясно седналата фигура на писателя, зареял поглед в тъмнината , потънал в дълбок размисъл.
Така замислено загледан навън през витрината на кафене "Цар Освободител" съм го виждала, когато на път за театъра минавах по едноименния булевард. Той седеше винаги на една и съща маса, често сам, пиеше си кафето и гледаше минаващите по булеварда граждани. Струваше ми се, че обича да бъде сам, но сигурна съм, че никога не се е чувствал самотен, защото човек с такава поетична и богата душа, която се отразяваше във всеки ред на неговите разкази, не може никога да бъде самотен.
Спомен на актрисата Зорка ЙОРДАНОВА, по случай 85 години от рождението на Йовков, 1965 г.

Той беше затворен, сам стигащ на себе си човек. Без да страни от другите, той знаеше винаги да поставя разстояние. Трябваше, обаче, да успее човек да разчупи тая лека черупка – и веднага се откриваше един спокоен, и дълбок ум, една неподозирана култура, един, сигурен вкус. И още – едва ли има друг български писател, чиято работа на художник да е така дълбоко внедрена в живота и съзнанието му, както бе у него. Дълг – това бе творчеството за Йовкова. Божия заповед, за която никоя жертва не е достатъчно голяма. Той имаше спокойната увереност, че твори истинско изкуство, но никога, ни от една негова дума, не лъхна самодоволство. Той помнеше винаги, че "по-доброто е враг на доброто". И строгата сериозност, на неговата работа, оная вътрешна стабилност и яснота, които му дадоха класиците, и най-после вдъхновената работоспособност – направиха от неговите книги възходящи стъпала към един връх, дето той стига почти до своите учители. Днес още не може да се обгърне всецяло и да се каже всичко за тоя голям човек и писател.
Константин КОНСТАНТИНОВ, 1937 г.

Ако бих имал власт, аз без всякакво колебание бих провъзгласил Йордан Йовков за най-новия български светец. Като праведния Йов, той понасяше с удивително търпение до последно издихание всички жестоки болки, които измъчиха през последните години неговото тежко заболяло тяло. И тези ужасни страдания не помрачиха нито за миг необикновената чистота на неговата душа. Неговата беззаветна обич към бедния работен българин бликаше непринудено като буен планински поток направо из дълбочините на сърцето му. А какво да кажем за неговата необичайна сред суровата ни действителност нежна привързаност към тези, „които не можеха да говорят"? Нима тя не направи от него един наш трогателно мил и близък Франциск Азиски?
Сам крайно беден, Йордан Йовков не завиждаше на никого, нито ламтеше за почести и слава. Вечно унесен в своите творчески видения, той блуждаеше между нас като сянка от друг далечен, безкрайно красив свят.
Само скитането като чергар по чужди и неудобни квартири го гнетеше. Често пъти той неволно въздишаше:
– Имам една единствена мечта. Да мога някъде в окрайнините на града, като „бездомниците", да си струпам една колибка от две стаи и кухня. И то не от желание да бъда собственик, а да мога да поставя писмената си маса под един покрив, който да знам, че е мой. Искам несмущаван от никого и на тишина да работя...
Йордан Йовков решително носеше душата на светец, в най-възвишения смисъл на тази дума.

Спомен от Димо СЯРОВ, „Най-воният български светец"

Йовков обичаше хумора. Хубаво се смееше понякога. Сам разказваше духовито, увлекателно, с непринуден хумор, анекдоти. Но в последните ми срещи с него това ставаше доста рядко. Обикновено биваше тих, замислен, мълчалив. Трябва да отбележа, че той не обичаше цинизмите. Той дори се отвращаваше от тях, когато понякога долитаха до неговата маса. Той беше чудно чист, непокварен в душата си човек. Към жената хранеше почит. Не съм чувал да е унизил или обидил с дума или поглед някоя жена.
Спомен от проф. Борис ЙОЦОВ, „Последните ми срещи с Йовкова"

В къщи Йовков мълчал по цели дни и седмици. Жена му го молила да проговори поне една дума. Той пак мълчал. При един такъв случай тя го хванала за палтото и го молила да каже нещо. Той, без да я погледне казал: "Нещо."
Проф. Асен ВАСИЛЕВ, 1939 г.

Рядко Йовков говореше за творчеството си. И не обичаше да слуша похвали. Но мълчаливият обикновено Йовков ставаше извънредно разговорлив, щом идваше дума за Добруджа. Той обичаше много своя поробен роден край. Понякога разказваше спомени за живота си в него. Тогава той се увличаше, забравяше се, и поетът взимаше връх. Разказът му биваше пълен с болки и радости, с горчила и отчаяния, а понякога и с неочакван хумор. Струваше ми се, че тогава Йовков разтваря сърдцето си пред нас. И ние виждахме онзи чародеец на словото, който написа „Старопланински легенди" и „Вечери в Антимовския хан", който умее из неизчерпаемите си спомени да вади нови живи образи, и с жар и неподражаема красота да рисува Добруджанската степ... Болката по родния край притискаше като страхотни окови гърдите му, задавяше го. В Добруджа – там бе сърцето му.
Спомен на Петър КАРАПЕТРОВ

yovkov 3