Петя ДУБАРОВА ~ Невинна, като детско своеволие, аз тръгвам пак към своето далече!

Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА

Така се прощава с живота и близките си Петя Дубарова. Момичето с ранeна душа, с плитките и стиховете, които капят като сълзи. В тъмната студена нощ на 3-ти срещу 4-ти декември 1979 година, Петя избира да прегърне мрака, завинаги. На 17 години е. Стиховете й ще станат песни, талантът й ще огрява сцените, на които думите написани от нея ще живеят. За живота, тъгата, душите и хората ~ с думите на Петя Дубарова, която си тръгна от нас преди 36 години.

МОИ ЧАСОВЕ
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.

Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.

Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.

В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.

Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини - не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен - на съседната маса. И как съм го пожелавала само!

Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание - него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи - или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила.

Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно. Дъхът на този хладен коридор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди - плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него - категорично, безпрекословно, невъобразимо - решех се аз и си мислех - защо го няма сега да ми се порадва - колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам.

Не искам да живея в заслепление. Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени...

НА ПЕТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ
Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,
аз съм толкова млада за пръв път до днес,
несравнима съм с цвят на напъпила вишна.
Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

Нося тъмния чар на червена лъвица,
цяла в пищния хаос на джунгли и дни,
а съм всъщност и морска, и в мойте зеници
властно вдига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,
с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.
Вижте, вижте сърцето на моята сянка -
многосърца, стоцветна, различна съм аз,

а съм само една - и за пръв път съм млада,
като грабната в миг от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупам във себе си дните
и живота във трудния негов синтез,
ала своята сила петнайсетгодишна
ще запазя такава, каквато е днес.

НЕВИННА КАТО ДЕТСКО СВОЕВОЛИЕ...
На баща ми
Невинна като детско своеволие,
аз връщам се от своето далече.
Едно червено кръшно главоболие
залива мойта топла синя вечер.

То кара ме чемширена, бръшлянена
да падна във нозете на стиха ми.
Приемат ме желана, но неканена
извивките на живите му гами.

И чувствам ли се сам-сама и ничия,
подмамена от мимолетна слава,
ранена от студени безразличия,
той властно, мълчаливо ме спасява.

Сърцето ми задърпва свойте корени,
изострят се и скулите ми меки,
със крачки, от умора необорени,
аз тръгвам по брадясали пътеки.

По гъвкавите релси на ръцете ми
той пуска свойте влакове червени,
а някъде на топло зад очите ми
узряват като гроздове вселени.

Вземете ги! Побързайте! Как хубаво
е с моите загадъчни вселени.
Изпийте със очите си вселените,
родени от стиха ми и от мене!

Защото като кръшно главоболие
минава мойта топла синя вечер.
Невинна, като детско своеволие,
аз тръгвам пак към своето далече!

Снимка ~ burgas.bg

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK