„...малка мека пътека
от човек към човека...”
Не бе ми се случвало досега да съм бил
преди Бъдни вечер така сам и унил,
но този път, както си раздигах книжата,
за да очистя малък кът за елхата,
открих плик неотворен, който - както личеше
от клеймото му - беше
получен през март. Цял препасан със скоч
и с печат “Препоръчано”, той на вид бе точ в точ
брат на много подобни без всяко съмнение,
съдържащ поредната “стихосбирка за мнение”...
И така се оказа. Но, зачел се в писмото,
още в него самото
почувствувах някаква интонация, нова
за писмата от този род. И пак нещо такова
още в първите стихове подир миг ми се мярна
(една малка подробност удивително вярна)
и след още три-четири находки такива
вече питах по жицата една, явно щастлива,
учителка в пенсия от комплекс “Мусагеница”,
дали всички в комплекса им само музи и гении са,
та така са го кръстили. И за свойта вина,
че тъй късно обаждах се, си изпросих една
опрощаваща дума и предрекох є щедро
успехи на едро.
При което със слух
изтрениран я чух
- учителка уж, а като ученичка -
да преглъща, да прави при някоя сричка
един мъничък стоп,
един трогващ синкоп...
И тъй весело, мило
всичко бе се развило,
че беше отнесло от мен всичко унило -
един квант добринка
бе направил така,
че снегът вън танцуваше, бял и приказно млад,
и разкошна елха беше целият град,
и аз виждах й блока, и апартамента й
беше станал по-празничен... Но и при мен тъй
всичко беше по-коледно... Станал даже по-ярък
поради закъснението, моят скромен подарък
- малка мека пътека
от човек към човека -
ми бе върнат обратно в нежен акт на обмен:
бях го мислил за нея, а той бил и за мен.
* Портрет на Валери Петров от Румен Статков