„Да рисувам означава да обичам отново”, споделя американският творец Хенри Милър, роден на 26 декември 1891г. Рисунките са част от любовта, а писането е част от големия житейски роман на Милър ~ повече циничен, но никога фалшив.
Преди мислех, че да бъде човечен, е най-високата цел, която може да си постави човек, но сега виждам, че това би означавало моето унищожение. Днес заявявам гордо: аз съм безчовечен, мястото ми не е при хората и правителствата, нямам нищо общо с убежденията и принципите. Нямам нищо общо със скърцащия механизъм на човечността – аз принадлежа на земята! Казвам това, положил глава на възглавницата и усещам как от слепоочията ми изникват рога. Виждам всичките свои смахнати предци да танцуват около леглото ми, да ме утешават, подстрекават, жигосват със змийски езици, озъбените им ухилени черепи да ме осмиват дебнешком.
Аз съм безчовечен! Казвам го с безумна, призрачна усмивка и ще продължавам да го повтарям, та ако ще и крокодили да падат от небето. Зад думите ми се крият всичките озъбени, ухилени, черни черепи, някои от тях мъртви и отдавна озъбени, други ухилени като с изкълчени челюсти, трети пък озъбени в ухилена гримаса – предчувствието и последицата от всичко, което непрекъснато става. По-ясно от всичко виждам своя озъбен череп, виждам поклащащия се на вятъра скелет, виждам змии да излизат от разложения език, виждам подутите възторжени страници, изпоцапани с лайна. И присъединявам своята мръсотия, своите лайна, своята лудост и своя екстаз към голямата верига, преминаваща през подземните пещери на плътта. Цялата тази неканена, нежелана, пиянска бълвоч ще тече неспирно през умовете на онези, които ще пристигнат с неуморимия кораб, побрал в туловището си историята на човечеството.
Рамо до рамо с човешкия род тича една друга порода същества, безчовечните същества, расата на творците, които, подтиквани от неизвестни импулси, вземат безжизнената човешка маса и напоявайки я с кипеж и оживление, превръщат това влажно тесто в хляб, хляба във вино, виното в песен. От неодушевената смес и инертната шлака те създават една заразителна песен. Виждам как тази раса от по-различни същества претършува вселената и обръща всичко наопаки, как краката им неспирно газят в кръв и сълзи, а ръцете им винаги са празни, как непрекъснато посягат да хванат отвъдното, недостижимия Бог: и как убиват всичко наоколо, за да усмирят чудовището, което гризе жизненоважните им органи. Виждам това, когато те скубят коси, напрегнати да разберат, да схванат вечно недостижимото, виждам това, когато те реват като побеснели зверове и мушкат и разкъсват, виждам, че това е правилно, че друг път няма.
Принадлежащият към тази раса трябва да застане нависоко, да крещи безсмислици и да разкъсва вътрешностите си. Така е правилно и справедливо, той трябва да го извърши! Всяко нещо, което не е на висотата на този ужасяващ спектакъл, всичко друго, недостатъчно страховито, недостатъчно чудовищно, недостатъчно безумно, недостатъчно опияняващо и недостатъчно оскверняващо, не е изкуство. Останалото е имитация. Останалото е човешко. Останалото принадлежи на живота и безжизнеността.
От „Тропик на Рака“, Хенри Милър, превод Красимир Желязков, изд. Фама
Снимка и илюстрации ~ henrymiller.org
Картини от серията Insomnia на Хенри Милър