„За първата си рецензия получих един фунт, десет шилинга и шест пенса и с тези пари си купих персийски котарак. А после у мен заговори честолюбието: котарак, разбира се е много добре. Но ми е малко. Искам кола. Ето така започнах да пиша романи”.
(Virginia Woolf by Tracy Burke)
Вирджиния Улф излива мислите си не само в своите творби. Тя записва преживявания и скрити тайни в над четири хиляди писма и трийсет тома дневници. Цялото й творчество и живот са като безкрайна терапия на наранената й душа - изследваща, търсеща, страдаща, бунтуваща се. Улф се осмелява да върви по неутъпканите пътеки на писаното слово, за да се превърне в майстор на психологическата проза и един от най-забележителните писатели модернисти на ХХ век.
През всичките тези векове жените са служили на мъжете като огледала, притежаващи омайна магическа сила да отразяват мъжката фигура в удвоен ръст. Именно затова Наполеон и Мусолини проповядват така ревностно посредствеността на жените, защото ако те не са такива, тогава ще престанат да отразяват мъжете в удвоен ръст.
Това отчасти обяснява колко важни са жените за мъжете. Отчасти обяснява и острата мъжка реакция към критиката на жената… Защото ако тя започне да казва истината, фигурата в огледалото ще се смали: мъжкото превъзходство ще пострада. Тогава как ще продължи той да дава преценки, да цивилизова диваците, да създава закони, да пише книги, да носи униформи, да държи речи, ако всеки ден на закуска и вечеря не се вижда поне два пъти по-велик, отколкото е в действителност…
Образът в огледалото е изключително важен, защото сам по себе си той зарежда човека с енергия и стимулира нервната система. Отнемете ли го, тогава човек може и да умре, подобно на привикналия с кокаин, когато остане без него.
От „Собствена стая"
Портрети на Вирджиния Улф ~ Vanessa Bell, 1912; Danielle Fraser, заглаввен: The Sad Eyes of Virginia Woolf, by Debbie Styer, 2013