Писателите за писателите
На 5 февруари се навършват 96 години от рождението на обичаната наша писателка и поетеса, с чиито топли стихове растат децата на България. За неуморното сърце, големия талант и сърдечността на една отдадена душа.
„Веднъж имах среща в някакво село. И едно детенце попита: „Ама вие жива ли сте?" Видяло то портрета ми в читанката и не можеше да разбере как така хем съм там, хем съм жива..." – Леда Милева
***
Леда Милева казва, че няма спомени за родната си къща, защото бащин дом не е имала, а нейният баща – видният български поет Гео Милев, е местил семейството си от къща на къща, както се местят катунарите. Бъдещата детска писателка помни от най-ранните си години сивите постройки на големия град, каменните улици и зелените раздрънкани трамваи. Поетът Гео Милев, редактор на списание „Пламък“, както повечето тогавашни книжовници у нас, не е имал квартира, каквато му е била необходима, а е настанил жена си и двете си дъщерички – Леда и Бистра – само в една стая, която е служила и за спалня, и за гостна, и за кухня, и за кабинет на пламенния автор, който написа поемата „Септември“.
Не беше радостен животът на децата, затворени само в една стая, от която те не виждаха нито просторите на столичния град, нито едно зелено дръвче. Но малките девойчета си имаха в стаята едно кътче под масата и там играеха по цели часове. Бащата, който знаеше много чужди езици, пишеше на работната си маса стихийно и превеждаше най-хубавите стихотворения на чуждоземните поети. Когато, уморен най-сетне от работа, оставяше настрана писалката и поглеждаше към дъщеричките си, децата се измъкваха от „скривалището“, захвърляха парцалената си кукла, която беше едничката им играчка, ушита от майката, изтичваха към баща си и сядаха на коленете му.
– Татко, моля ти се, нарисувай ми едно Леде! – гледаше го с тревога по-голямата.
– А на мене – едно Бисе! – проговаряше сестричката Бистра.
С голямо вълнение дъщеричките на поета разглеждаха нарисуваните две момиченца и напълно задоволени слизаха от коленете му и се прибираха пак под масата, да продължат игрите си…
Веднъж през една пролетна майска утрин поетът спа до късно, защото беше работил и след полунощ. Децата бяха вече изскочили навън и тичаха по коридора на големия дом, когато на входната врата се изправи непознат човек с тънки мустачки, с цигара в уста и попита за писателя Гео Милев. С голяма готовност по-голямата сестричка Леда отговори:
– Тук, тук!
Тогава непознатият поръча:
– Кажи му, че го викат за справка в Дирекцията на полицията.
Малкото момиче не знаеше какво е туй Дирекция на полицията, затова се втурна весело и гордо да съобщи на баща си.
Бащата вече беше станал. Облечен и седнал на леглото, той държеше в ръка някакъв лист и го четеше на майката, когато Леда донесе грозната новина.
Поетът скочи на крака, а майката пребледня.
Тия бяха миговете, когато Леда за последен път видя своя баща, защото през ония страшни дни враговете на българския народ разстрелваха и душаха с въжета в подземията на казармите най-доблестните синове на отечеството. Осиротелите момичета нямат повече спомени за баща си.
Леда беше вече на шест годинки, когато тръгна на училище. Но както се случва често пъти с начеващите, бъдещата даровита детска писателка не беше научила тайната на четенето през първата учебна година. Денят, когато по-късно захвана успешно да срича думите, беше за нея много радостен, защото той разкри пред нея необхватния свят на книгите, които се разтвориха напреде й като незаменима съкровищница.
Тя помни оня бял сняг, който разхубави калните софийски улици. Той донесе за малката Леда и първото й детско стихотворение, което намисли в леглото си.
Тревичките почиват,
цветенцата заспиват,
а от небето сиво
се сипят мълчаливо
белите снежинки
като в картинки…
– Ти ли го измисли? – попита с удивление сестра й, когато вечерта Леда го издекламира.
Рано на другата сутрин Бистра каза на майка си за стихотворението. Майката не й се присмя, както се опасяваше Леда, а целуна своята дъщеричка и каза:
– Аз си знаех, че и ти ще станеш писателка!
А Леда, когато порасна и прочете всичките книги, които беше оставил баща й, хвана неговото засъхнало оръжие – перото, и го натопи в мастилницата. Тогава по детските вестници и списания се заредиха ония майсторски изнизани стихотворения, известни на най-малките читатели от всичките кътища на родината. Бащата на Леда Милева през последните години на живота си беше обърнал очи към детската поезия. И ако палачите не бяха прекъснали без време живота му, той щеше да остави трайни стихотворения за малките, но неговата дъщеря сръчно и достойно продължи делото му, защото, както казва народът, крушката не пада далеко от крушата.
Има ли българско дете, което да не знае чудесната песничка за бялото зайче, което се заиграло и се изгубило, защото закъсняло и по мръкнало не можело да намери пътя. Помогнала му светулката, която озарила пътя с лампичката си.
* Ангел Каралийчев за книгата „Весели балони“ (изд. „Народна младеж“, София, 1963)
