Ако има за какво да се живее, ще се намери и как ~ Джон СТАЙНБЕК

На 27 февруари 1902 г. е роден неподражаемият Джон Стайнбек. През 1962 г. печели Нобелова награда за литература за „реалистичното си и творческо писане, комбинирано с чувство за хумор и остри обществени възгледи". „Улица Консервна“, „Зимата на нашето недоволство“, „На изток от рая“, „Гроздовете на гнева“, „За мишките и хората“ и още много негови романи доказват, че добрият писател винаги симпатизира на угнетените, неуспелите и страдалците и умело противопоставя простите радости от живота на жестоката и цинична алчност към парите.

Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: В какво вярвам аз? За какво и срещу какво трябва да се боря?

Нашият вид, човешкият, е единственият съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие – ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не съществува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в духа на отделния човек.

Силите вложени в разбиранията за групата са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност – човешкия ум. Свободното, незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който изглежда, е тръгнал нашият човешки вид.

Ето защо вярвам, че свободният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.

С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт - смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.

Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.

Някой път на човек му се ще да е глупав, за да извърши онова, което умът му не разрешава.

Глупостта нарушава понякога установения ход на нещата и позволява да започнете нещо ново.

Лесно е за този, който гледа отстрани, да каже, че "времето ще излекува всичко, че ще отмине и това…" и още разни такива. Но когато не си отстрани, времето спира, хората не забравят, озоваваш се в неизменен вакум.

Често ми е хрумвало, че доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето.

Бях почти забравил нещо, което моят стар баща ми каза, преди да умре. Каза ми, че обидата зависи от интелигентността и чувството за сигурност. Каза, че изразът „Кучи син” може да обиди само човек, който не е съвсем сигурен в майка си...

Ниският праг на обидчивост е пробна мярка за невежество и мързел.

Винаги ми се е виждало странно – качествата, които ценим у човека – доброта, честност, щедрост, откритост, разбиране и чувство – всички те съпътстват неудачите в нашата система. А ония черти, които презираме – нетърпимостта, алчността, лакомията, низостта, егоизмът – те са пътят към успеха. И макар хората да се възхищават от стойността на първите, те обичат плодовете на последните.

Много е лесно от ленност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: “Нищо не можах да сторя, така било писано!” Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято.

Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им невинаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важно: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване.

За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината – такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!

Виждал ли си онези огромни, черни мравки, които се раждат с криле? Летят ден-два, после крилете им падат и те се спускат на земята, за да пълзят цял живот. Не е ли странно, че сред хората това пълзене е на почит и че децата късат своите криле, за да се отдадат на великолепното пълзене?

Но е чудесно, когато посредственият човек разбере, че да си велик, значи да си най-самотният на света.

Човек в действителност нищо не знае за другите човешки същества. Най-доброто, което може да направи, е да предполага, че и те са като него.

Когато нещо ти липсва, винаги мислиш за него. Щом е сам, човек мисли за много неща. Знаете ли, повечето хора живеят деветдесет процента в миналото, седем процента в настоящето и само три процента в бъдещето. Сатчел Пейдж е казал най-мъдрото нещо по този въпрос. Той казва „Не се оглеждай назад. Може би нещо те настига.”

Казват, чистата рана зараствала най- бързо. За мен няма нищо по-печално от връзки, които се поддържат единствено посредством лепилото на пощенските марки. Не можеш ли да виждаш, да чуваш, да се докосваш да един човек, най-добре забрави го!

Една силна жена е по-силна и от мъж, особено пък ако таи и обич в сърцето. Според мен любещата жена е нещо почти непоклатимо.

В истината има повече красота, дори когато истината е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота така, че на мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи , без да ги учи на нищо, без да ги лекува, без да извисява душите им...

Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите.

Мълчанието е нищета за тези, които нямат какво да кажат, и богатство за онези, които се разбират без думи.

Ако ще удряш, удряй така, че другият да не стане повече. Недоубитият враг е най-опасен.

Хората със стадно чувство печелят битките, а свободните хора печелят войните.

Силата и успехът стоят над нравствеността, над всяка критика. В такъв случай изглежда, че няма значение какво върши човек, а как го върши и как го назовава. Има ли някъде дълбоко у хората нещо, което да ги възпира или наказва? Изглежда, че няма. Наказва се само неуспехът. Всъщност престъпление има само тогава, когато хванат престъпника.

Чудесата противоречат не на природните закони, а на нашата представа за природните закони.

Не е нужно човек да е много умен, за да е добър. Дори ми се струва, че е точно обратното.

Прогресът е възможен само ако хората са склонни да дадат повече, отколкото получават.

Веднъж мишката забелязала, че стопанинът на фермата е сложил капан за мишки. Тя разказала за това на кокошката, овцата и кравата. Но те всичките и отговаряли: "Капанът за мишки е твой проблем, а не наш!" Малко по-късно в капана се хванала змия - и ухапала жената на фермера. Опитвайки се да я излекуват, сварили на жената супа от кокошката. После заколили овцата, за да нахранят всички, пристигнали да навестят болната. И, накрая, заколили кравата, за да нахранят гостите, дошли на погребението. И през цялото време мишката наблюдавала от дупката си и мислела за нещата, които са чужд проблем, докато не станат твой!

Снимка: imdb.com