„Книгата на живота е написана веднъж завинаги, нищо не може да отмени нейния ход” ~ От „Измерения”
Колко трудно е човек да се взира в здрачевините на миналото. Много пъти съм си мислил, какъв е този свят и наистина ли съществува? Не е никакъв отговор да кажеш – да, разбира се, поне в спомените на хората. А какво са спомените? Нетленни сенки, призраци, които скитат в уморените ни души? Едва ли е така. Както казват учените, всичко на тоя свят е съставено от частици или вълни, което е почти едно и също. Дори сънищата, дори мечтите. Паметта е малък жив механизъм, който отпечатва битието и го съдържа в себе си веществено и реално. И не само човешката памет, разбира се. Всичко, което съществува на тоя свят, знае и помни своето минало. А това означава, че го съдържа в себе си.
Не зная какво е времето и никой не знае. Но сега си мисля, че именно то прави нещата действителни, като ги въвежда във фокуса на нашите сетива. Или като ги свързва в общ процес, на който единствената доказана същност е промяната. Ето в това е възелът на всички проблеми. За миналото можем да кажем, че се съдържа поне в самите нас. А бъдещето? Какво е то? Съществува ли реално в нас или извън нас? Или е само една възможна и вероятна проекция на нашето сегашно съществуване?
Никога не съм очаквал, че човешкият живот е толкова кратък. Едва отворил очи, и трябва да ги затвори завинаги. Няколко спомена като сън. Някоя болка, някое щастливо трепване, една последна въздишка и край. Край ли наистина? Край поне на реалното за нас време, което наричаме съществуване. Това е всичко. Не ти остава време да осъзнаеш дори себе си, та камо ли да направиш наистина равносметка на човешките си дела.
Понякога ме обхваща слабо, но все по-натрапчиво униние, може би първият признак на старостта. Като се обърна назад, не виждам нищо, което заслужава да се запомни – ни подвизи, ни падения. Нищо, освен всекидневната мелница на живота, която след всеки изминат ден се върти все по-бързо и по-бързо. А може би и все по-празно. Зает съм, бързам, не ми е възможно – обикновено така отговарям по телефоните. С какво си зает, къде бързаш, човече? Ами къде, на събрание, разбира се, на симпозиум, някое празно заседание на академичния съвет, на което ще вдигнеш ръка автоматично. Научните списания, които някога съм очаквал с нетърпението на хищник, сега с дни и седмици стоят непрелистени на бюрото ми. Това, че уважението към мен расте, че от ден на ден ме поздравяват все по-почтително, започва да ми се струва като подигравка.
Съзнавам, че ставам малко неясен. Особено за простите и посредствените умове. Нима не сте забелязали колко хората са непоследователни. Много рядко говорят това, което мислят. А понякога вършат неочаквани, бих казал, безумни дела. Няма нищо по-трудно от това, човек да бъде последователен. На какво да бъде последователен? На себе си? В най-добрия случай само на част от себе си, тая, която наричаме разум или съзнание. Не е възможно човек да опознае напълно себе си. Да опознае себе си е все едно да открие всички истини на света. А за един кратък човешки живот това не е възможно. Много по-невъзможно, отколкото да литне изведнъж като птица. Това навярно ще стане някой ден, защото е в кръга на човешките възможности. Но по какъв начин да опознае себе си?
Несъмнено човешката личност е най-сложният продукт на природата. Човек може да има и сто лица, но две от тях винаги доминират над другите. Този, който е, и този, който е бил в течение на милиони години. А нима е възможно да измине отново тоя безкраен път, за да опознае напълно себе си.
Има нещо много мъдро в неосъзнатата философия на обикновените хора. Те не могат да правят разлика между обща съдба и лична съдба. И никога не очакват милости от живота. Всичко, което очакваш отвън, трябва да го заслужиш. И сам да го създадеш. Бог няма да ти изоре нивата, нито да те измъкне от гроба. А това означава, че хората не вярват истински в тоя бог, независимо че от време на време отправят безпомощни молитви към него. Книгата на живота е написана веднъж завинаги, нищо не може да отмени нейния ход.
От „Измерения”, Павел Вежинов, 1982
Снимка (заглавна): Портрет, 1977 г., предоставена на сайта от дъщерята на Павел Вежинов - Павлина Делчева-Вежинова