Напоследък от големия и малкия екран ни заливат с образи на психопати, като започнем от „Американски психар“ до „Декстър“. Но още през 1952 г. в романа си „На изток от рая“, чрез главната си героиня Кати Еймс, Джон Стайнбек дава чудесно описание на това толкова интересно в днешно време разстройство на личността – психопатията. Според психопатологията психопат е човек, който няма съвест, съзнателност, но не защото му липсва интелектуалният капацитет да разбере разликата между редно и нередно, а защото липсва емоционалната връзка с мислите. При нормални хора може да се различи емоционално наситено от неутрално събитие, но при психопатите това е невъзможно. Някои от характеристиките на това включват поразителна липса на съпричастност, липса на загриженост за другите, възприемане на хората просто като предмети. За Стайнбек това означава „да се родиш без душа“.
„На изток от рая“ е философски роман, в който Стайнбек показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Според самия него книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.
На този свят има родители – хора, на които им се раждат чудовища – вярвам в това. Едни могат да се видят: клети и страшни, с грамадни глави и малки телца; някои се раждат без ръце, без нозе, някои – с по три ръце, други с опашки или с уста, поставени на най-различни места. Мислело се е, че това става случайно и че никой не е виновен. А навремето се е смятало, че те са видимото наказание за скрити грехове.
Щом има такива физически уроди, не може ли да се допусне, че ще се раждат и умствени, психически страшилища? В лице и тяло може да са съвършени, но ако един ненормален ген или деформирана яйцеклетка могат да произведат физически изрод, не е ли възможно същият процес да доведе и до една деформирана душа?
В по-голяма или по-малка степен чудовищата са отклонения от общоприетата норма. Както едно дете може да се роди без ръка, така може да се роди и без човещина или без никакви наченки на съвест. Човекът, който губи ръката си при нещастен случай, води страхотна борба, додето се нагоди към недъга, докато роденият без ръце страда само заради хората, които го намират по-особен. Тъй като никога не е имал ръце, те не му липсват. Понякога, докато сме малки, въобразяваме си какво би било да имахме криле, но няма никакви основания да подозираме, че птиците изпитват същите усещания. Не, за урода уродливо е нормалното, понеже всеки е нормален за себе си. Сигурно още по-объркано е това за духовните чудовища – видимо те с нищо не се отличават от останалите. За човек, роден без съвест, душевната болка навярно изглежда смешна. За престъпника честността е глупост. Не бива да забравяме, че чудовището е само едно отклонение и че за чудовището нормалното е чудовищно.
Убеден съм, че Кати Еймс си е била родена, или по-точно е била лишена от склонностите, които след това да я водят и тласкат през целия й живот. Изглежда, някой маховик й е бил с по-голяма или по-малка тежест, та колелата й не се въртяха в пълно сцепление. Още от самото си рождение не беше като другите хора. И точно както сакатият ще се приучи да използва своя недъг, за да бъде по-сръчен и от здравия в една ограничена област, така и Кати, с помощта на своите отлики, пораждаше мъчителни и смайващи смутове в своя свят.
Имало е време, когато за момичета като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молитви, да прогонят от нея злите духове, и ако заклинанията не помогнат, биха я изгорили на клада като вещица за доброто на паството. На вещиците едно никой не би простил: заложбата им да всяват суматоха у хората, да им размътват главите, да ги притесняват и да им внушават завист.
От пръв поглед, сякаш природата бе замаскирала вълчата си яма, Кати олицетворяваше самата невинност. Имаше разкошна златиста коса, широко поставени лешникови очи и клепачи, които отпускаше така, че й придаваха сънна тайнственост. Носът й бе изтънчен и прав, скулите й – високи, изтеглени встрани и събиращи се в малка брадичка, от което лицето й добиваше сърцевиден овал. Добре оформена, с очертани устни, устата й беше необикновено малка, от ония, на които казват „розови пъпки“. Имаше много малки уши без месеста част, така прилепнали до главата, че дори когато сресваше косите си нагоре, те оставаха почти незабелязани. Гласът й бе дрезгаво-мек и можеше така сладостно да прозвучи, че ставаше неустоим. Но, изглежда, в гърлото й трептеше стоманена струна, защото, стига да пожелае, гласът й почваше да стърже като пила.
Още от дете у нея имаше нещо, което караше хората, като я погледнат, да извърнат поглед, сетне отново да я погледнат, смутени от някаква необикновеност. През очите й надничаше нещо, което при втори поглед винаги изчезваше. Движенията й бяха нечути, говореше малко, но влезеше ли някъде, всички се обръщаха да я видят. Поставяше хората в някакво неудобно положение, но от това те не се чувстваха отблъснати. Мъже и жени я наблюдаваха, искаха да са по-близо до нея, мъчеха се да открият от какво идва смущението, което тя сееше така умело. И понеже тези неща всякога са си били така, самата Кати не виждаше нищо странно.
Отличаваше се от другите деца в редица отношения, но едно я отделяше особено ярко. Повечето деца ненавиждат разликата. Те искат да изглеждат, да говорят, да се обличат и да постъпват досущ като всички останали. Ако, да кажем, модата налага една абсурдна дреха, за детето е жива мъка и болка да не го облекат в подобна безсмислица. Ако се приемеха гердани от свински пържоли, колко нещастно би било онова дете, което не може да си сложи свински пържоли! Това робуване на общото обикновено засяга всяка игра, всяка обществена или друга постъпка. Това е защитната окраска, която децата приемат заради своята безопасност.
У Кати тези неща липсваха. Тя никога не се съобразяваше с мода или поведение. Обличаше каквото си поиска. И като последица, много често останалите деца й подражаваха. Колкото тя растеше, групата, стадото, а това означава всяка сбирщина от деца, почна да долавя онова, което усещаха и възрастните – че у Кати има нещо нередно. Скоро стана така, че с нея не дружеше повече от едно дете наведнъж. Останалите момчета и момичета почнаха да я отбягват, като че тя носеше някаква безименна опасност.
Кати беше лъжкиня, но не лъжеше тъй, както лъжат повечето деца. Нейното не беше фантасмагории, когато, за да изглежда по-истинско, измисленото се разказва тъкмо като истинско. Това е чисто и просто нормално отклонение от видимата действителност. И аз мисля, че разликата между една лъжа и един разказ е в това, че разказът прибягва до украшенията и наподобяването на истината, за да задържи интереса както на слушателя, така и на разказвача. Разказаната история не носи нито печалба, нито загуба. Лъжата обаче е средство и за печалба, и за измъкване. Предполагам, че ако строго се придържаме към подобно определение, тогава ще трябва да смятаме писателя за лъжец, особено ако се е замогнал финансово.
Лъжите на Кати не бяха невинни. Предназначени бяха или да избегне някое наказание, или да се отърве от работа, или от отговорност, целта им беше личната изгода. Повечето лъжци се издават – едно, защото забравят какво са казали, и друго, защото лъжата им внезапно се изпречва пред неопровержимата истина. Но Кати не забравяше лъжите си, изработила си беше най-успешния способ да лъже. Придържаше се колкото е възможно по-близо до истината, тъй че всеки можеше да се заблуди. Бе научила още две средства – или да изпъстря лъжите си с истини, или да изрича истината тъй, сякаш е лъжа. Обвинят ли някого в лъжа, а се окаже, че е казал истината, остава му един аванс, който дълго време ще прикрива още редица неистини.
Тъй като Кати беше единствено дете, майка й не разполагаше в семейството с противоположност за сравнение. И смяташе, че всички деца са като нейното. А тъй като всички родители се тревожат, беше убедена, че и нейните приятелки имат същите грижи. Баща й не беше толкова самоуверен. Притежаваше малка работилница за щавене на кожи в едно масачузетско градче, от която, ако се стараеше повече, би могъл да си подсигурява приличен и удобен живот. Мистър Еймс имаше случаи да среща и други деца, когато пътуваше далеч от дома си, та затуй се досещаше, че Кати не е като останалите. Тези неща повече се чувстват, човек няма как да ги разнищи. Беше неспокоен заради дъщеря си, но не би могъл да обясни защо.
Почти няма човек на света, който да не храни апетити, да няма подбуди, стимулиращи вълнения, островчета на самолюбие и склонности, прикътани току под повърхността. Хората обикновено или обуздават своите страсти, или им се отдават скришно. Кати не само познаваше тези желания у другите, но и умееше да извлича от тях лична полза. Много е възможно да не вярваше в други стремления у човека, тъй като едновременно биваше свръхестествено предпазлива в едни посоки и съвършено сляпа в други.
Още много млада, Кати научи, че полът, с присъщите му копнения и мъка, ревност и забрани, е най-смущаващият порив у хората. В ония дни това наистина бе смущаващо, много повече от сега, защото по тия въпроси тогава не смееха да говорят. Всеки таеше своя малък ад в себе си, а пред хората се правеше, че той не съществува, но затънеше ли в него, ставаше безпомощен. Кати узна, че като направлява и използва тази страна от човешката природа, ще може да се сдобие и да упражнява власт над едва ли не всекиго. Защото тя беше едновременно и оръжие, и заплаха. На нея никой не можеше да се противопостави. И тъй като Кати, изглежда, нито веднъж не изпадна в сляпа безпомощност, по всяка вероятност тя самата твърде слабо се е поддавала на пола; и наистина, презираше ония, които му слугуват. Ако се замисли човек от определена страна, имала е право. А каква свобода биха могли да притежават мъжете и жените, ако не бяха постоянно лъгани, измамвани, поробвани и тероризирани от телесната си страст! Единствен недостатък на такава свобода е, че без нея човек би изгубил всичко човешко и би се превърнал в чудовище.
На десет години Кати вече знаеше нещичко за силата на плътта и хладнокръвно започна своите опити. Обмисляше всичко трезво; предвиждайки затрудненията, тя се подготвяше за тях. Игрите на мъж и жена сред децата датират открай време. Предполагам, всеки, който не е ненормален, се е срещал с малки момиченца в някое скрито зашумено място, в оборските ясли, под някоя върба, във водостока под някое шосе или най-малкото е мечтал за това. Почти всички родители рано или късно се сблъскват с този въпрос и стига да си спомнят собственото си детство, децата им са значи с късмет. Но през детството на Кати не беше така лесно. Отричайки това у себе си, родителите се ужасяваха да го открият у децата си.
В мислите на баща й се въртеше още един въпрос, но той го зарови надълбоко, долавяйки, че не е честно да се пита за това. Кати притежаваше забележителния късмет да намира разни предмети – кога златен амулет, кога пари, сребърно кръстче с червени камъчета, които се оказваха рубини, копринена чантичка, – много неща намираше тя, но когато баща й даде обява в седмичния „Куриер“ за намереното кръстче, никой не си го потърси.
Избрано от „На изток от рая“,1952, Джон Стайнбек, изд. Колибри
Снимки: imdb.com, time.com
