Почит към великия български творец, чиито млад живот е отнет с жестокост на 15 май 1925 година
МАЙ
Някога имаше пролет и лято и всички сезони.
Някога имаше май.
Някога с първия топъл дъх на пролетните морета прелитаха в шумни дъги лястовички, прелитаха влюбени славеи - и румени рози цъфтяха пред всеки прозорец.
Някога...
Никога!
Никога не е имало пролет и май - и лястовички, и влюбени славеи, и рози пред всеки прозорец. Никога не е имало радост. Никога не е имало щастие. Никога не е имало идилия, никога Теокрит и Виргилий.
Лястовички и славеи има само в учебника по зоология. Рози цъфтят само по картините. А май е порой от небесна вода, която облива калните улици - неспирно, ден и нощ - в мрака на глуха, влажна нощ, когато покрай тъпата светлина на изоставен посред безлюдната улица фенер минава с широки крачки черен силует на работник с торба на гръб, а след него подбягва разплакано дете.
Кой бърза тъй късно през дъжд и мрак?
§
Кой вижда слънцето - ослепен от алхимическите блясъци на фабричните пещи?
Кой вижда лазура, замрежен от черните комини на фабриките?
Кой знае сладостния аромат на розите и пъстрите цветя в полето - задавен от саждивия пушек на комините, от бензинния дъх на моторите и тежките масла на машините?
Кой чува серенадите на славеите посред лунната тишина на парковете, дето над прозрачни басейни въздишат мраморни нимфи и пухтят от ревност зеленясали тритони, кой - оглушен от писъка на фабричните сирени, от плющенето на ремъци и колела и равномерния бой на чукове?
Кой сред виолетови летни нощи съзерцава високите тайни на звездите - прикован с гвоздеите на грижата върху черния кръст на труда?
Няма рай. Никога май.
Смъртоносно.
Мъртва усмивка на естеството. Нито утешителния шъпот на самотата.
§
Всички пътища водят в Рим. Само един води в рая: пътя на Свободата.
Вий, които не виждате слънцето - вам е обещано слънце, ново слънце, по-голямо, по велико и незалязващо: вашето, бъдещото слънце: ето неговия изгрев в пурпурния блясък на вашите майски знамена.
Вий, които на виждате небесния лазур и не чуствувате прохладния повей на небето - вам е обречено небе, ново небе: ето неговия прохладен лъх във веенето на вашите майски знамена, веещи с нежните ветрове на лазурния въздух, гърмящи с пурпурна гръмотевица на небето.
Вий, които не сте видели рози, ни поле с ярки цветя, мак, роза и божур - ето рози и божур, ярки цветя, които не увяхват, в червения цъфтеж на радостните майски знамена.
Вий, които не чувате примиращите от възторг плачове на страстните славеи посред лунната тишина на паркове и романтически гори, нито тамбурините на лястовички, нито волните маршове на косове - ето песен и радост на птици безбройни в плясъка на празничните знамена на труда.
Вий, които не виждате звездите, замъглени от дима на големия град, и не четете техните тайни - ето всички тайни, разтрошени и озарени от блясъка на червените майски знамена.
Хиляди знамена, безброй - развени над нашето празнично шествие.
Другари, братя, народ.
§
Хиляди знамена, безброй.
Вий, милиони, безбройни, безименни.
Тръпне земята под вашето мъжествено шествие. Над вас се люлеят, океанно бучат - безкрай - червените знамена на май и труда, и великото бъдеще.
Издигнете сърцата! Издигнете очите! Вижте: пред вас се разтваря зората - пурпурна над безбройните пурпурни, океанно бучащи знамена...
Зората на новия ден - на Новия Ден.
Огнеструйна се лее над новата земя Бъдеще, която се разкрива червена пред нашия път. Червената обетована земя на Свободата. Ханаан на Труда.
Вий, милиони, влезте.
В червения Ханаан на Труда, дето човекът стъпва върху престола на бога.
Публикувано в майски лист, "Пламък", 1924 г.
Изображения: wikimedia.org