Върви до ръба на скалата и скочи. Направи си крила по пътя надолу ~ Рей БРЕДБЪРИ

„Книгите съществуват, за да ни напомнят какви магарета и глупци сме.“

На 5 юни 2012 г. завинаги ни напусна вечният мечтател Рей Бредбъри. Един от малкото автори, които успяваха да прескачат от стил в стил, без да се съобразява особено с литературните критици, които полудяват, ако не успеят да вкарат една творба в рамките на терминологията си. Той постигна всеки връх, към който се стреми един писател. Окован в съвремието си, той живееше в едно нерозово бъдеще, което яростно се опитваше да предотврати. Успя да достигне до сърцата на милиони, да ги трогне и да ги накара поне за момент да видят себе си. Това постигат малцина. Думите му никога не ще потънат в забрава.

Има по-лоши престъпления от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш.

Човек не иска вечно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрекъснато да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът.

Някой винаги очаква някого, който пък никога не се прибира. Винаги някой обича нещо повече, отколкото нещото обича него. И накрая ти се иска да унищожиш нещото, каквото и да е то, само и само да не те наранява повече.

Любовта – това е да искаш да преживееш с някого всички годишни времена.

Всеки човек в себе си е сам.

Трябва да се научиш как да не се вкопчваш, преди да се научиш как да придобиваш. Животът трябва да бъде докосван, а не удушаван.

Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката и истинския градинар. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

Лудостта е относителна. Тя зависи от това кой кого в коя клетка е затворил.

Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в конституцията, а всеки да бъде равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които трябва да се сравняват.

Нещата са хубави, когато започват. Но тъй рядко в историята на хората, на малките и на големите градове завършекът бива щастлив!

Малко по малко започва развалата. Нещата се ояждат. Размазват се. Времената се объркват. Млякото се вкисва. Нощем жиците по високите стълбове нашепват злокобни случки в ръмежа на мъглата. Водата в каналите ослепява от нечистата пяна. Кремъкът, като го удариш, не изпуска искри. Жените, като ги погалиш, не излъчват топлота.

Човек не може да разчита на предметите, защото:
... машините например се развалят или ръждясват, или изгниват, или пък никога не ги завършват... или ги затварят в гараж завинаги.
... с гуменките човек може да тича с определена бързина и до определена далечина, а сетне земята отново те хваща в плен...
... и трамваите. Трамваят, колкото и да е голям, спира дотам, докъдето му свършват релсите..
Човек не може да разчита на хората, защото:
... те го напускат.
... непознати умират.
... хора, които са ти близки,умират.
... приятелите умират.
... хора убиват други хора също като в романите.
... собствените ти родители могат да умрат.

Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, което си посадил, ще те видят в тях.

Смъртта  това е постоянен бой. Аз встъпвам с нея в схватка с всеки нов разказ, повест, пиеса.... Смърт! Аз ще се боря с нея с моите произведения, моите книги, моите деца, които ще останат след мен.

Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято...

Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестите си времето, пестите си труда – друго не знаете! Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш.

Мразя един римлянин, наречен Статукво! Напълни очите си с чудеса, живей, като че ли ще умреш след десет секунди. Опознай света. Той е по-фантастичен, отколкото всяка мечта, изработена във фабриките и за която си заплатил с пари. Не искай никакви граници, никаква сигурност - такива същества никога не е имало на света. И ако ги е имало, те биха приличали на голяма птица ленивец, която ден след ден виси надолу с главата от клона на някое дърво и проспива живота си. По дяволите! Раздрусай дървото и нека ленивецът се строполи на земята!

Трябва да живееш живота си на върха на гласа си! Викай с цяло гърло и слушай ехото!

Не може точно да се определи моментът, в които се поражда приятелството. Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредица от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти

Когато човек е на 17, знае всичко. Когато е на 27 и продължава да знае всичко, значи все още е на 17.

Първият урок, който ти дава животът е, че си глупак. Последният – че си все същият този глупак.

У всички нас е вродена глупостта да смятаме метафората за доказателство, потока от празни думи – за извор на основни истини, а себе си - за пророци.

Ако криеш невежеството си, никой няма да ти се присмее, но и никога нищо няма да научиш.

Не се опитвам да опиша бъдещето. Опитвам се да го предотвратя.

Не се страхувам от машините. Не мисля, че роботите са ни превзели. Мисля, че хората, които си играят с играчки, са ни превзели. И ако не им вземем играчките от ръцете, сме глупаци.

Злото има само една сила – тази, която самите ние му даваме.

Защо да бъдат клонирани хора, като можеш да отидеш с някой в леглото и да направите бебе? Хайде, глупаво е!

Често съм обвиняван, че съм прекалено емоционален и сантиментален, но аз вярвам в честния сантимент. Нуждата да се прочистваме от време на време е изначална. Хората нямаше да имат язви и щяха да живеят поне 5-6 години повече, ако можеха да плачат по-добре.

Някои хора стават тъжни много млади. Няма специална причина, изглежда просто така са родени. Те се нараняват по-лесно, уморяват по-бързо, плачат по-рано и помнят повече и, както казах, стават тъжни по-млади. Знам, че съм един от тях.

Не вярвам в сериозността. Животът е прекалено сериозен, за да бъде взиман на сериозно.

Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.

Имам три правила, по които живея. Първо, свърши си работата. Ако не става, млъкни и си пий джина. Когато нищо не се получава, бягай като за последно.

Вземеш ли прекалено често да се питаш защо това или онова е така, в крайна сметка ще станеш много нещастен.

Снимки: theodysseyonline.com, punchnels.com, roads.co

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK