„Колкото и силна да е една жена, тя чака мъж по-силен от нея. И не за това да ограничи свободата й или да я променя, а за това да й даде правото да бъде слаба.“
Героите на Ремарк са силни и независими. Обичащи без задължение. Любовта е само миг, но красив и истински. Романите му навяват много тъга, а художественото безмълвие ни кара да виждаме предизвестения край и безнадежност, доказвайки, че „Краят може да бъде добър само ако преди това всичко е било лошо.“
(1898 ~ 1970)
Човек не може да живее за любовта, за друг човек обаче - може!
Любовта не е езеро, в което всеки може да види отражението си. Любовта има своите приливи и отливи. Крушения, потънали градове, октоподи, бури, сандъци със злато и перли. Но перлите се намират на дълбоко.
Харесва ми как си тръгват гордите и красиви жени, надменно и стремително, потропвайки с токчета и тръшкайки вратата. После могат да се свлекат от обратната ѝ страна и горко да заплачат, но си тръгват забележително!
Запомни едно, момче: никога, никога, никога човек не може да стане смешен в очите на жена, щом прави нещо заради нея. Дори и при най-глупавата игра. Прави каквото щеш - изправяй се на глава, изричай най-тъпите безсмислици, надувай се като паун, пей под нейния прозорец, но само едно нещо не си позволявай: да бъдеш делови! Не бъди разумен!
Само когато окончателно се разделиш с един човек, започваш истински да се интересуваш от всичко, което го засяга. Това е един от парадоксите на любовта.
Приятелството! Зеленчукова градина върху лавата на мъртвите чувства. То подхожда само на мимолетни любовни приключения. Дори и това е противно. Любовта не трябва да се осквернява с приятелство. Краят си е край.
Е да, който е сам, не може да бъде изоставен. Но понякога, вечер, изкуствената черупка се пука, животът се превръща в някаква хълцаща, натрапчива мелодия, някакъв вихър от див копнеж, от жажда, тъга и надежда да се измъкнеш от безсмисления шемет, да се измъкнеш от безсмисленото еднозвучно свирене на тази вечна латерна, все едно накъде ще поемеш. Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или и това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата?
Не е нещастие, че не можем никога напълно да се слеем. Нещастие е, че трябва постоянно да се напускаме, всеки ден и всеки час. Знаем това, но не можем да го спрем, то изтича през ръцете ни, а е най-скъпоценното нещо, което съществува, и при все това не можем да го задържим. Винаги някой умира пръв. Винаги някой остава след него.
В притежанието се таи и загубата.
Съжаленията са най-безсмисленото нещо на този свят. Човек не може да върне, нито да поправи нещо. Иначе всички щяхме да бъдем светци. Целта на живота не е да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите.
Който гледа много назад, може лесно да се препъне или да падне в пропаст.
Хората винаги забравят само това, което не трябва.
Животът бе станал твърде мръсен за щастието, то не можеше да бъде трайно, вече изчезваше вярата в него, то ставаше само отдих, колкото човек да си поеме дъх, но не и пристан.
Вечно - една дума, без която днешният човек не минава. Защото днес на хората липсва сигурност.
Цветята трябва да бъдат поднасяни без повод. Щастието трябва да бъде настояще. Домът топъл. Любовта трябва да бъде взаимна. А сезонът...няма значение какъв ще е сезонът...
С жените се оправям лесно. С любовта не мога да се оправя.
Човек трябва да обожава жените или да ги напуска. Нищо средно не съществува.
Когато се разделят, хората винаги говорят фалшиви думи, винаги лъжат, понеже в такъв момент истината се превръща в ненужна жестокост, докарваща им единствено горест и отчаяние, че не са съумели да се сбогуват по друг начин...
Когато човек може да се самоизмъчва, той не пропуска така лесно нито един удобен случай.
Никога не усложнявай нещо, което е просто. Това е една от най-големите житейски мъдрости, които съществуват. Много мъчно приложима. Особено за интелектуалци и романтици. Никога не се проявявай като духовен Херкулес, щом можеш да постигнеш същото с един нов панталон. Така не ядосваш партньора си, той няма защо да напряга сили, за да стане равен с тебе, ти си спокоен, и това което желаеш пада като зряла круша в скута. Никога не трябва да форсираш щастието си.
Няма нищо по-уморително от човек, който демонстрира своя ум. Особено, ако няма ум.
Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино.
Парите правят много жени влюбени. Любовта, тъкмо обратното, прави много мъже алчни за пари. Следователно парите насърчават идеалите, а любовта материализма.
Всъщност е позорно, че тъпчем навред по земята и не знаем почти нищо за нея. По-лошото е, че ние изобщо не знаем защо тъпчем земята.
Живеем във време на саморазкъсване. Много от това, което човек би могъл да направи, въпреки всичко не прави, без да знае защо.
В намеренията си човек винаги отива далеч. В изпълнението- не.
Ние правим достатъчно глупости и с нашите полуистини. С целите истини изобщо не бихме могли да живеем.
Това, което не можеш да получиш, винаги ти се струва по-хубаво от това, което имаш. В това се състои романтиката и идиотизма на човешкия живот.
Само нещастният знае какво е щастието. Светлината не блести, когато е светло. Тя свети в тъмнината.
Чудото винаги ни чака някъде в близост до отчаянието.
Човек не може да заключи вятъра, нито водата. Ако ги заключи те се развалят. Затвореният вятър се превръща в застоял въздух.
Такъв е светът: може да се превърнете в ангел, глупак или престъпник – и никой няма да забележи. Но ако ви липсва едно копче, всички ще го видят.
Откровенията идват винаги от дребните неща, не от значителните. Значителните неща са свързани винаги с драматични жестове и изкушения за лъжа.
Зададе ли се добро, не му обръщай гръб, пък ако ще и да не го разбираш.
Съжалението е обратната страна на злорадството.
Само животните и самоубийците не изпитват самоуважение.
Тъй лесно вярва човек, когато се надява.
Най-тежката болест на света е мисленето. Тя е неизличима.
Снимка: Ерих Мария Ремарк (1898 - 1970); goodreads
