Живея в Долни Лозен, до обръщалото. До Окръжна ме сваля петицата. Там беше сергийката ми, точно под билборда с брадясалия блондин. Оня, дето са му заврели уплашено котенце под татуираната с йероглифи предмишница, как беше... Тц, не е Азис, друг „китаец“ беше. До него се къдреше милият християнски призив „Вземи ме вкъщи“.
Най-ярка ми е седмицата, когато издърпаха назад будките на СГКТ и РЕП и разкараха разнебитения плочник около певеца с котето, за да положат нов асфалт. Ммм... как миришеше! По-хубаво от топъл хляб, по-хубаво от току-що сварено мляко, по-хубаво от нейната шия. Най-големият орган по площ бил кожата. Глупости – асфалтът е.
Но исках друго да кажа. Заради новата настилка общината спря за няколко нощи булевардните лампи и след девет хората се превръщаха в призраци. От едната страна мъждукаха кутийките на „Младост“ – от другата зееха изтърбушени орбитите на панелен гигант, който преди десетилетие носеше тъмносин стъклен костюм. Мракът щеше да бъде потискащ, ако не бяха устремените към телевизорите си автомобилисти и както казах, призраците, дето кръстосваха асфалтовия котлон на спирката като капчици изкипяло мляко. Моят закрилник от билборда осветяваше вехтите корици на световната класика от сергията ми. Очите му грееха с размера на топки за пилатес. С времето се научих да разбирам какво означава този мокър блясък. Вадех си хляба с него или по-точно казано – сьомгата и шампанското.
В началото, преди да ми хрумне цялата схема, роднина ме уреди за шерп на „Славейков“. Колички, тарги, блъскане. Съсипваш си гръбнака, съсипваш си и черния дроб – пиенето започва от обяд, но разтоварваш литература, градиш култура. Не разтоварваш цимент и арматура (простете за римата) на гара „Пионер“.
Когато се освободи място на „Славейков“, отворих собствена царга с технически и учебни пособия. Апропо, завършил съм педагогика в Софийския и за кратко работех в училището в Лозен. Дори трудовата ми книжка още е там.
Ударът направих с едно нумизматично заглавие. Хлапетата влачат всичко. „Монети и монетосечене през вековете“, 88-ма, кожени корици, гланцови маншети. Стана моя срещу осем лева на монети и фалшиво боро със запалка от осемдесет стотинки. След месец един господин закова бастуна си пред енциклопедията. Лицето му омекна – бил нейният съставител, призна глупакът. Остави половин пенсия, мислейки си, че получава услуга за сантимента и златната си възраст.
Всичко тръгна от тези лесни 84 лева. Един кинорежисьор даде семки от холандски сортове. Купих тор, прочетох каквото бе необходимо и ги засях. Като покълнаха, ги преместих в двора.
След като взе ТЕЛК-а, майка заряза градината и се отпусна в сладката прегръдка на турските сериали. Част от моите пари отиваха за месечната й терапия, но няма да си кривя душата – никой не ми е насочвал пистолет в челото, за да ставам престъпник.
Първата реколта стана готова, когато Софиянски ни махна от площада, за да демонстрира активност. Мястото ми щяло да се пази, но аз реших да не чакам. Кинорежисьорът каза, че ще ми праща клиенти. Така и стана.
Спирката на Окръжна беше перфектното място за един дилър букинист. Скапан, след работа, бачкерът не се интересува от книги. Младите пък изпитват ненавист към нафталиновия фундамент на родителите си, в какъвто са се превърнали томовете на Сенкевич, Дюма, Тургенев и Фокнър. И ако ставаше въпрос за някой нов бестселър, тип „Как да...“, от гуру, чиито локуми са попивали на живо в зала номер едно на НДК, отскачаха до книжната борса или мола.
Да кажа как се случваше размяната. Инструктирах моите „клиенти“ да ровят в кашоните по-дълго, ако в този момент на сергията зяпаше някой човечец, умрял от скука в чакането на автобус. Паролата бе „Колко струва „Война на световете“. Аз взимах някое предварително подготвено книжле, между чиито страници бях пъхнал саше. Те подаваха банкнотите, сгънати на три, и бързо се отдалечаваха.
Ако някой искаше два грама, питаше за втора бройка от въпросната „война“. В такива случаи с рекламна усмивка, баш като на моя патрон от билборда, пъхах в целофана по още едно саше. „Касата“ си бях изрязал в томче на Лъвкрафт. Сай-фай асортиментът вървеше, ако простите тавтологията, фантастично.
Мечтаех да си купя мотор като този, с който пияният ми баща се уби. Навремето в университета учехме, че детето на алкохолици след години също става алкохолик, защото всеки иска да подражава на родителите си.
Бях си заплюл очуканата ямаха на рейсър от Божурище. Когато събрах кеша, си уговорихме среща в центъра. Лампите на Окръжна бяха още аут, само певецът с котето от рекламата ми светеше на главата. Прибрах масата с кашоните в склада на цветарския магазин. Гушнах Лъвкрафт и се запътих към подлеза. Не помня стъпки зад гърба си или да съм чул удар от тръба – прозорлив полицай предположи, че са ме халосали с тръба. Издълбаното томче на Лъвкрафт изобщо не ги озадачи, но нямаха доказателства за нещо нередно в цялата история. А най-хубавото бе, че неизвестният нападател бе спасил едно дете от самоубийствено подражание.
* Разказът е част от новия сборник "Живот на половини"
Илюстрация: Райчо Станев, NAGLEDNA+
„Живот на половини” е петата книга на Антон Терзиев, писател и художник, автор на сборниците с разкази: „Всичко е включено в цената“ - 2012, „Местни герои“ - 2010, „Ърбан йога за начинаещи“ - 2008 и стихосбирката „Никакъв портрет за художника“ - 2007.
За последните 12 години се подписва под десет самостоятелни изложби. През 2010-а печели наградата БАЗА за българско съвременно изкуство. В свободното си време поддържа сайта за киноревюта movies.bg.