„Не е възможно да прекосиш тесния мост на изкуството, нарамил всички негови сечива. С някои трябва да се разделиш, за да не се наложи после да ги захвърлиш по средата на пътя или, което е още по-лошо, да изгубиш равновесие и сам да се удавиш.”
Това споделя английската писателка Вирджиния Улф, а трудното балансиране в живота, между изкуството и политиката, разгръща своя дуел в прочутото й есе „Защо изкуството следва политиката”. Възможно ли е творците и тяхното изкуство да оцелеят извън обществения живот и каква е цената на договора между политиците и творящите хора?
(Virginia Woolf, Bett Norris)
Защо изкуството днес следва политиката
Помолиха ме от Международната асоциация на хората на изкуството да обясня колкото е възможно по-кратко защо понастоящем човекът на изкуството се интересува живо и активно от политика. Тъй като по всяка вероятност има хора, у които този интерес изглежда подозрителен.
За това, че писателят се интересува от политика, няма две мнения. Всеки издателски списък, почти всяка издадена книга днес доказва този факт.
Днес историкът не пише за Древна Гърция или за Древния Рим, а за Германия и Испания в настоящето; биографът описва живота на Хитлер и Мусолини, а не на Хенри VIII или Чарлс Лам; в лириката си поетът говори за комунизъм и фашизъм; романистът не пресъздава личния живот на героите си, а обръща поглед към тяхната социална среда и политически убеждения.
Очевидно писателят е в толкова пряк досег с човешкия живот, че всяко социално сътресение променя гледната му точка. Или се фокусира върху непосредствения проблем, или със сюжета си загатва за съществуването му, или в други случаи е толкова парализиран от тревогите на деня, че направо замлъква.
Нормално е обаче да се запитаме защо социалните вълнения трябва да засягат художника или скулптора. Той не се интересува от чувствата на своя модел, а само от формата му.
Розата и ябълката нямат политически убеждения. Защо не остане да ги съзерцава на спокойствие, както винаги е правил, под студената северна светлина, която се процежда през прозореца на студиото му?
Не е лесно да се отговори на този въпрос, тъй като за да разберем - в случая става дума за пластичните изкуства - защо състоянието на обществото влияе на твореца, трябва да се опитаме да дефинираме отношението творец - общество, а това е трудно отчасти и защото такава дефиниция никога преди това не е правена.
Но повечето хора ще се съгласят, че между тях съществува някакво споразумение; в мирно време може да се каже, че най-общо то се заключава в следното.
От една страна, творецът смята, че тъй като стойността на неговия труд зависи от свободомислието, личната сигурност и незаетостта с практически дела - защото да смесваш изкуството с политиката, означава да го оскверниш, - той е освободен от политически задължения; всъщност той жертва много от своите привилегии, на които се радва активният гражданин, като в замяна създава онова, което се нарича произведение на изкуството.
От друга страна, обществото се задължава да управлява държавата така, че на твореца да се изплаща един екзистенц минимум, от него да не се изисква никаква активна помощ, а държавата да се смята възнаградена, получавайки в замяна онези произведения на изкуството, на които тя винаги се позовава при претенциите си за прогрес и възходящо развитие.
С много грешки, пропуски и нарушения и от двете страни споразумението се спазва; обществото приема работата на твореца вместо други услуги, а творецът, преживявайки през повечето време ден за ден с оскъдния си доход, пише или рисува, без да се занимава с политическите вълнения на деня.
Така че би било невъзможно, като четем Кийтс или гледаме картините на Тициан и Веласкес, или слушаме музиката на Моцарт и Бах, да кажем каква точно е била политическата обстановка по онова време, нито коя е страната, в която са създадени тези произведения.
Защото, ако не е така... ако "Ода на славея" е била вдъхновена от омраза към Германия; ако "Бакхус и Ариадна" символизира окупирането на Абисиния; ако "Фигаро" проповядва доктрината на Хитлер, ние ще се почувстваме жестоко измамени и заблудени, сякаш вместо хляб, замесен с брашно, са ни поднесли хляб, замесен с хоросан.
Но ако е вярно, че подобно споразумение може да съществува между твореца и обществото в мирно време, от това следва, че творецът е независим от обществото. Разбира се, в чисто материален план той зависи от обществото за насъщния си. Изкуството обаче е първият лукс, от който обществото се отказва в тежки времена, и творецът е първият пожертван. Но той зависи от обществото и в чисто духовен план.
Обществото е не само неговият платец, но и неговият покровител. Ако обаче настане време, когато покровителят е твърде зает с други дела или вниманието му е обсебено да критикува, тогава художникът ще трябва да работи във вакуум и изкуството му ще залинее, дори може да загине от липса на разбиране.
И отново, ако покровителят не е нито беден, нито безразличен, а е просто диктатор - ако купува само картини, които го ласкаят и гъделичкат суетата му или служат на политическите му интереси, тогава отново художникът е възпрепятстван в работата си и творбите му губят стойност.
Дори да съществуват такива творци, които могат да си позволят да загърбят своя покровител било защото имат собствен източник на доходи, било защото с течение на времето са си изградили собствен стил и са се научили да разчитат на традицията, това са в по-голямата си част по-възрастни творци, чието дело е към края си. Но дори и те не са недосегаеми.
Може да повтаряме тезата си до безкрай, но безспорен факт е, че заниманието с изкуство не само че не отдалечава твореца от досег с останалите хора, но дори усилва неговата чувствителност.
Поражда у него усещане за страстите и неволите на човешкия род като цяло, за което гражданинът, чието задължение е да работи за конкретна кауза или по конкретна задача, няма време, а може би и не чувства необходимост да прозре или да култивира у себе си този усет.
Така че, дори и да не участва пряко, художникът в никакъв случай не остава апатичен. Може да се каже, че страда повече от активния гражданин, тъй като няма задължението да изпълнява нещо конкретно.
Поради това става ясно, че във времена на хаос художникът е засегнат точно толкова, колкото и останалите хора, само че това сътресение му влияе по друг, по-различен начин. Студиото му вече не е място за уединение, където може да съзерцава на спокойствие своя модел или своята ябълка. То е обсадено от гласове, всичките тревожни по една или друга причина.
Първо е гласът, който вика: не мога да те защитя, не мога да ти плащам. Толкова съм изтерзан и разстроен, че вече не съм в състояние да се наслаждавам на твоите творби.
После идва гласът, който моли за помощ: ела тук долу, излез от кулата си от слонова кост, излез от студиото си, вика гласът, използвай способностите си като доктор, като учител, а не като художник.
И отново глас, който сега вече предупреждава художника, че ако не представи поне едно доказателство в подкрепа на това, че държавата има полза от творбите му, той ще бъде принуден да работи за нея активно, тоест да строи самолети или да стреля с оръжие в ръка.
Накрая има и един друг глас, който много творци в други страни вече са чули и на който е трябвало да се подчинят - гласа, който обявява, че творецът е слуга на политика.
Ще се занимаваш с изкуството си, казва този глас, само по наше нареждане. Рисувай ни картини, извайвай статуи, които прославят нашата доктрина. Възпявай фашизма, възпявай комунизма. Пропагандирай това, което ти заповядваме да пропагандираш. Това са нашите условия, за да просъществуваш. Други няма.
С всички тези гласове, които се надвикват един през друг и отекват в ума му, как може художникът да остане на спокойствие в студиото си и да съзерцава своя модел или своята ябълка под студената светлина, която се процежда през капандурата?
Принуден е да се намеси в политиката, тоест трябва да се обедини в съдружия, подобни на вашата международна асоциация.
Защото две каузи от най-голямо значение за твореца са в опасност. Първата е личното му оцеляване, втората - оцеляването на неговото изкуство.
От "Литературни есета", Вирджиния Улф, превод Иглика Василева, изд. Колибри, 2015
Илюстрация: risenmags.com
Снимка: independent.co.uk
