Дамян Дамянов си тръгва от този свят на 6-ти юни, 1999 г. Дни по-късно в пазарджишкия вестник „Знаме” е публикувано последното му интервю – разговор с писателя Продрум Димов. Споделяме някои от мислите на обичания поет.
„Недейте ме слуша, че искам да мра -
аз съм подлец и го зная:
искам да гледам още зора
и залез... да, тука е раят.
И адът е тука - и в двата от тях
искам ведно да се мятам.
Жив между своите святост и грях,
далече от края. На земята.
Така и така смъртта ми сама
ще дойде. Как да я викам? Не смея.
С един крак ще щъкам по тая земя
аз предпочитам, наместо в тъма
и с двата да легна под нея”
27 март 1999 г.
Ние сме в непрекъснат двубой с обществото и със себе си… чувствам как гасна физически и психически. С тия вълци можеш ли да се разбереш? Изгонихме човека от себе си, егоизмът и егоцентризмът най-цинично се издигат едва ли не в ранг на държавна политика. За какво да живея, кому съм нужен? Трябва да си отивам!
Как може да ти се живее в една стая, прикован на стол, пред една машина, на която вече не мога да пиша. Мъча се с един пръст… Недостойно е за човек като мене, оставил зад гърба си около 50 книги, непрекъснато обсипван с уверения от писатели и общественици, че го обичат, че са готови да направят всичко за него, да живее в пълен дискомфорт. Не ме разбирай погрешно, става дума не за мене, а за участта на интелектуалеца в днешна България.
Ако народът ни живееше поне малко по-добре, и на мен щеше да ми е по-леко. Но в тая безпътица…
Това, което сега изживяваме е антиживот. През последните години България даде поне два пъти повече жертви, отколкото ако беше във война. Да не говорим за страхотните нравствени, морални и духовни загуби. Тези неща не ме оставят на мира ни денем, ни нощем. Много пъти съм си мислил дали народът ни не случи с управници, или управниците не случиха с народ. Склонен съм да приема първото, заради бездушието, което ни съсипва.
* От последното интервю на Дамян Дамянов, в. „Знаме”, 8 юни, 1999 г., Пазарджик