Каква е вероятността да откриеш любовта на живота си сред толкова много хора? ~ Радослав ГИЗГИНДЖИЕВ

„Границата между проклятието и дарбата е тънка и не всеки може да контролира от коя страна на тази линия ще се озове.“

Радослав Гизгинджиев е един от най-провокативните творци в България. Режисьор е на поредица документални филми. Игралният му дебют е филмиран разказ на Елин Пелин - "Изпуснати думи" . Но най- голяма популярност му носят романите „Рай“, "Вратите"и "Пеперудите",  в които споделя вижданията си за любовта и общуването между хората. Определят стила му като мрачен, мистичен, некомерсиален, но много поетичен.

(Пеперудите)

Понякога съдбата избира хора, които нямат нищо общо един с друг и преплита пътищата им чрез възможно най-неестествените ситуации, но замаскирани така, че да изглеждат възможно най-естествени. Избира ги и провокира чувствата им, влюбва ги, кара ги да бягат в една посока... Създава ситуации на страх или болка и успява да прегърне хора, които дори не знаят имената си.

Достатъчно е да се осъзнае, че човекът, с когото си се сблъскал днес на тротоара, с когото си стоял на опашка в магазина, някой ден може да бъде единственото ти спасение. И никога не може да знаеш името на твоето спасение. Тогава разбираш стихийността на живота. Тогава разбираш, че и ти можеш да бъдеш нечие спасение, а когато го разбереш, съдбата вече те е избрала.

Каква е вероятността да откриеш любовта на живота си сред толкова много хора. Сред толкова много любов. Дали всички, които срещаме и обичаме не са разпиляното ни сърце. Дали това не е смисълът – да го съберем и то да стане цяло. И да си го припомним. Но каква е тази сила, която би ги събрала? Сред толкова много хора...

Дали не е същата сила, която после ни ги отнема?

Бягаме, надявайки се, че ще успеем да заличим любимите същества от сърцето. Или оставаме при тях, докато напълно ни разрушат. В единия случай - стоиш, докато напълно изчезнеш, а в другия - бягаш, докато напълно станеш друг.

Животът безпощадно създава и разрушава. Той се влюбва и разлюбва в нас. Животът е като блестящ творец. Но има хора, които могат да се взират в него. Тогава животът променя правилата си и става още по-интересен. Но това го забелязват само онези, които искат все повече и повече да го опознаят. И колкото повече потъват в него, все по-навътре в себе си се озовават - в безкрайното минало и хилядите му варианти.

Всички ние носим белезите си от миналото, болестите си от миналото. И всички искаме да ги скрием – с шалове, с перуки, с увереност, арогантност или с тайни.

Често си мисля, че другите не могат да ме видят. Гледат ме, но не ме виждат. Прегръщат ме, но не ме докосват. Плачат, но нямат сълзи. Говорят, но не казват нищо. Чувстват, но не могат да съчувстват. Съжаляват, но не го осмислят. Правят секс, но остават самотни. Харчат, но са бедни. Танцуват, но не усещат земята под стъпалата си. Дават, но за да получат. Обичат, за да ги обичат тях. Правят любов, за да се размножават. Молят се, но не вярват. Желаят, но не правят нищо.

Да, хората са странни същества. Има случаи, в които си мислим, че поведението на човек е предсказуемо. И в не малко от случаите - грешим.

Невинаги плачем, когато сме тъжни, невинаги се усмихваме, когато ни е весело - дори понякога правим обратното. Опитваме се да се опровергаваме, дори с цената на самозаблудата. Невинаги правим това, което искаме. А и дори да го правим, как бихме могли да знаем истинските желания на другия?

Пожълтелите снимки. Старите дрехи. Предметите. Ризите на мъжете, които не се завръщат. Детските дрешки, които остават необлечени. Платовете, които забравяме в пълните ни гардероби, платовете за неушитите момински рокли. Любимите чаши, които остават ненапълнени и които някой ден се чупят и се разпиляват на парчета. Топлият хляб, който изстива на трапезата и не дочаква гостите, които никога не идват.

Всичко се къса, губи, раздава, изстива и ожалва. Но сърцата ни. Очите ни. Ръцете ни и уханието на любимите ни същества. Мирисът на гребена им. Докосването им.

Усещането ни... То е вечно. Като любовта, която сме дали и любовта, която сме получили. Красиво е. Дори и след смъртта ни. То остава и продължава в историите на млади и стари, които разказват за любовта ни. В думите им ще има лек; ще има утеха. Ще има бъдеще, в което има малко повече любов.

Аз не познавам душите на хората, а всички души, които са в мен. Аз не познавам света, а всички светове, които са в мен. Не съм бродил в пустинята, но хиляди пъти се губех сред своите безкрайни пясъци. Не вярвам в нищо навън, но неразрушими храмове в себе си имам. Не ми трябват демони навън - имам цял ад в себе си. Не ми трябват цветя - имам райски градини в очите си. Не искам война - достатъчно мъртви погребах в себе си.

Сърцето прилича на коридор с много врати и колкото повече обичаш, колкото повече се разделяш – все по навътре в коридора вървиш. И каквото и да правиш… не искаш да спреш. Защото се надяваш, че някой ще те пресрещне и ще ти каже: "Аз винаги ще бъда с теб! Аз съм в коридора на сърцето ти, а не в една от хилядите стаи! Аз никога няма да те напусна…

Сантиметрите, които делят ръката ти от друга, която никога няма да докоснеш, се разтягат във време от няколко живота. Километрите, които си готов да извървиш, за да намериш спасение или за да спасиш някого, се свиват в секунди, в които умираш, без да си мъртъв. Времето, което не те е изчакало, за да спасиш своя мечтан живот. И времето, което вече е сковало нечие тяло и е издъхнало, жадно за живот.

Времето, което ти дава шанс да бягаш... Далеч... Много далеч. Времето, което си готов да счупиш с челюстта си от ярост; да го догониш и да го осакатиш. Времето, което има съзнание, огледално на твоето. Времето, което непрекъснато променя своя ход.

Времето е като змия - понякога пълзи бавно, понякога пълзи бързо, понякога не се движи, понякога те захапва и те отравя, а понякога се свива в кръг и прехапва опашката си. И преповтаря едно и също нещо.

Понякога идват моменти в живота, в които трябва да започнеш отначало. Обръщаш се назад и едва се познаваш в спомените си. Онзи смях твой ли е? Онези решения ти ли всъщност ги взе? Животът вече има други цветове; други ухания и други хора. Старите пространства ти се струват по-малки; по-пусти и по-чужди.

Дрехите ти, които си обличал, ти изглеждат износени, макар и да са нови. Дори храната има друг вкус. Усещаш пред себе си едно ново и непознато хладно пространство, което тепърва трябва да запълниш и още не знаеш с какво или, дали това ти харесва. Дали си по-щастлив или по-нещастен? Не можеш да отговориш точно в този момент, защото очакваш нещо да се случи.

Нещо да постави начало на новия ти живот. Разбира се, надяваш се то да е добро, но очакваш и разочарование. В тези моменти усещаш как се зазижда една врата зад гърба ти - старият ти живот, който е узрял, прецъфтял, изгнил и пуснал семената си пред теб. Какво ли ще изникне от почвата? Сбъднатите ни мечти? Или сбъднатите ни кошмари? Никога не знаем, но все пак се надяваме нещо да изникне.

Защото животът трябва да продължи. Да започне наново и да опитаме пак. Може би Съдбата поднася тези моменти, за да ни даде шанс да бъдем по-щастливи, макар че сме изгубили всичко.

Вратите в живота ни. Вратите в сърцето ни. Винаги има врата пред нас и зад нас. Миналото. Настоящето. Бъдещето. Там, откъдето идват душите ни и там, накъдето са тръгнали. Вратите са много в един безкрайно дълъг и широк коридор, в който времето се смесва; разминаваме се с другите хора - в коридора на живота и на смъртта.

Там, където се срещаме и там, където се разделяме - пред Вратите. Всичко се случва пред тях. Вратите, които затваряме и които отваряме. Когато умираме, когато се раждаме, когато бягаме или когато търсим. При всички положения едно е сигурно - никога не знаем какво се крие зад една врата.

Жаждата се появява в необходимия момент и ако не я утолим навреме, може да спрем да я чувстваме, а когато това се случи, няма да можем да разпознаем от какво имаме жизненоважна нужда.

Същото е, като да умреш от обезводняване пред чаша вода. Така умират някои части от нас – прежаднели. Жаждата е нещо прекрасно, защото може да спаси живота ни. А всички изпитваме жажда.

Но някои от нас я крият от другите...

Животът е поразително точна система, която води хората в точното време и място, за да се случи нещо. Дори да си мислим, че нищо не се е случило, това няма значение. За света е достатъчно присъствието ти на определено място, което веднага означава – отсъствието ти на всички останали възможни места.

Места, на които със сигурност някой ще има нужда от теб, а теб няма да те има. И нещо се случва. Няма вариант, в който „Нищо не се случва, благодарение на мен.”. И често забравяме колко може да бъдем важни за някого, дори и непознат да е той.

Сред нас има хора, които са загубили дома си. Някои имат семейства, апартаменти, къщи, но са бездомници в душата си. Можеш да откриеш дома в очите на някой човек. Можеш да откриеш дома си по самотните улици. Но, при всички положения, домът е мястото, където се намира част от сърцето ти. Дори и някакво абсурдно място можеш да почувстваш като свой дом. Всички го търсим и не можем да спрем. А някои винаги са били бездомни и не знаят къде биха могли да открият тази изгубена част от сърцето си.

Миналото може да се променя, според това как гледаме на него – от чудовище може да го превърнем в невероятна сила и безценна мъдрост. А когато променим миналото си, задължително променяме себе си и бъдещето.

(Вратите)

Снимки: Радослав Гизгинджиев

В този ред на мисли