Повечето любовни истории изобщо не трябва да се случват ~ Макс ФРИШ

Швейцарският писател Макс Фриш умело борави с иронията и сарказма в романите си „Мъчни хора“ и „Щилер“, за да ни разкаже за отчуждението на днешния човек от себе си, от света, от ближните, за загубата на индивидуалната самоличност, за пълната липса на ясни и конкретни цели и житейски принципи.

Има различни начини да се убие човек, или поне душата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! Покажете ми човек, който не може да бъде унищожен с усмивка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Повечето хора живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства, понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се разкаже за едно вътрешно убийство е нужно време, много време!

Не мога да понасям когато ми подсказват какво би трябвало да чувствам – тогава се чувствам като слепец, макар че мога да разбера за какво става дума.

Когато ви се стори, че вече познавате другия, това всеки път означава край на любовта.

Повечето любовни истории изобщо не трябва да се случват, според мен.

Ревността е реална болка от това, че съществото, което ни запълва, е едновременно извън нас.

Когато обичаш някого, му оставяш всички възможни вратички.

Любов без покрив над главата, без пристанище, ограничена в кратки часове на екстаз, е ясно на всички – рано или късно ще загине.

На жените не бива да се дават практически съвети – това само ги обижда и нищо не променя.

Аз бих се страхувал, ако ме превърнеш в произведение на изкуството.

Всеки човек, рано или късно измисля история за себе си, която счита за свой живот.

Тъкмо разочароващите истории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота.

Натъжава ме това, че двама души, които седят един срещу друг, не са в състояние да се разберат.

Много хора се познават, но малко от тях се приемат.

В изискването "Обичай ближния, както обичаш себе си" има предпоставка: човекът обича себе си и се приема такъв, какъвто е.

Нищо не е по-трудно от това да приемеш себе си.

Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!

Можеш да опишеш с думи всичко, освен собствения си живот.

Къде започва лъжата? Там, където започваме да си даваме вид, че нямаме тайни. Да бъдеш честен означава да бъдеш самотен.

Той е моралист – като почти всички хора, които не приемат себе си.

Човек, който обвинява, може да намери отговор на всичко. Обвиненията са най-добрата защита срещу истината.

Ако някой има съвест, обикновено е виновна съвест.

В действителност войната не е нужна на никого, но мнозина се нуждаят от ненавист.

Какво виждам, и какво  не, е въпрос на такт.

Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме.

Кой поне веднъж не е мечтал да стане монах?

Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.

Сънят е най-далечната страна, която съществува на света.

Достойнството – последният пристан на обречения човек

Най-големият ми страх: повторението.

Честно казано, никога не съм вярвал, че филологията и историята на изкуствата могат да изхранват човек.

Успехът не променя хората, а само ги разобличава.

Интересува ме защо точно умните хора нямат търпение да дочакат смъртта.

Снимки: kath.ch, hdg.de, alchetron.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK