„Някои рани така и не зарастват, и продължават да кървят, отново и отново, от най-малката дума.“
Роденият на 20 септември 1948 година, Джордж Р.Р.Мартин е обявен от списание „Тайм“ за една от 100-те най-влиятелни личности за 2011 г. Това, без съмнение, се дължи на огромния успех на поредицата му „Песен за огън и лед“ по целия свят и последвалият още по-грандиозен – на сериала по книгите му „Игра на тронове“. Умението му да изгражда пълнокръвни светове, да заплита невъобразимо сложни сюжети и безмилостно да убива главните си герои, го правят един от най-четените фентъзи автори днес. Едно е сигурно – Джордж Мартин знае как да увлича, така че читателите да забравят напълно реалността, потопени в увлекателните му истории за жестоки сражения, конфликти за власт и надмощие, неосъществени любови и борбата на всеки със собствените му и чуждите демони.
Стивън Кинг, който е само с година по-млад от него, казва за романите му: „Трябва да кажа, че дълго време отказвах да чета книгите на Мартин. Бях решил, че тия неща с фентъзито са просто ужасни и не стават. Но преди време ме заболя крака внезапно, което се предаде на цялото ми тяло. Не можех да спя по цели нощи от болка, въпреки лекарствата. И тогава си казах: ще взема да прочета някоя от тия шибани книги за троновете! Това, което стана, е че се изгубих в тях и историята. Те ми помогнаха да забравя болката. Джордж, благодаря ти за това! Но ако вие се чудите чия книга да си купите – моя или негова, вземете си моя: понеже аз съм по-стар и ще умра съвсем скоро...“
Има само едно добро и неговото име е „Смърт“. Има само едно нещо, което можем да кажем на смъртта: „Не днес!“
Никога не забравяй какъв си всъщност, защото остатъка от света също няма да го направи. Направи същността си своя сила. Така тя никога няма да се окаже твоя слабост. Защитавай се с това, което си и то никога няма да бъде използвано за да те нарани.
Нещата, които най-много обичаме, най-много ни съсипват, момче. Запомни го.
Трябва само да си отваряш очите. Лъжите в сърцето и в главата ни подвеждат, но очите виждат истината. Гледай със своите очи. Слушай със своите уши. Опитвай със своята уста. Подушвай със своя нос. Усещай със своята кожа. Едва тогава идва мисленето, след това, и така се познава истината.
Някой рани така и не зарастват, и продължават да кървят, отново и отново, от най-малката дума.
Повечето хора по-скоро биха отрекли истината, отколкото да се изправят пред нея.
Защо се получава така, че когато един човек построи стена, винаги се намира друг, който иска да разбере какво се крие зад нея?
Четящият човек живее хиляди животи преди да умре. Този, който не чете, живее само един.
Умът се нуждае от книги така, както мечът се нуждае от наточване, за да го поддържа остър.
Страхът реже по-дълбоко от меч.
Може ли човек да е храбър дори когато го е страх? Единствено тогава човек може да е храбър.
Смъртта е толкова ужасяващо крайна, докато животът е пълен с възможности.
Аз изобщо не съм искал да видя половината неща, които съм виждал, и така и не съм видял половината неща, които съм искал.
И когато снегът падне и белите ветрове задухат, единакът умира, а глутницата оцелява.
Едно нещо е да бъдеш умен, но съвсем друго да бъдеш мъдър.
Добрите намерения не те правят мъдър крал.
Най-яркият пламък хвърля най-тъмната сянка.
Всеки полет започва с падане.
Човек, който не може да слуша, не може да чуе.
Думите са вятър. Не могат да те наранят. Ще те облеят и ще се отнесат.
Всички ние имаме нужда да ни се надсмиват от време на време. Иначе започваме да се приемаме твърде на сериозно.
Децата са друг вид битка. Битка без знамена и бойни рогове, но не по-малко яростна. Да износиш детето, да го докараш на белия свят...
С Толкин, с когото често ме сравняват, имаме едно голямо разминаване. При него злото е външно, екстернализирано. С него трябва да се справиш, то е чужд обект, трябва да го пребориш. Но истинското злодейство дреме в хората. Тази идея за външното зло е много комфортна и удобна. Идеята, че "дяволът ме накара да го направя" обаче е просто бягане от отговорност.
Аз всъщност винаги съм бил повече привлечен от "сиви" персонажи. Виждам доброто и злото не като две армии, а като битка, която се осъществява вътре в човешкото сърце. Ние сме частично добри и частично зли. Другото е илюзия, която само за удобство размахваме пред очите си.
Не си представям героите си черни и бели. Те са просто хора, всеки от тях се смята за добър и прав за себе си.
Да отнемеш човешки живот трябва да се счита за много сериозна постъпка. Помислете си за Средновековието. Вземаш остро парче стомана, халосваш някого по главата и си целият опръскан с неговата кръв, а писъците му отекват в ушите ти. Толкова е брутално, че сме се отучили от това. Измайсторили сме механизми, чрез които можем да убиваме хора с машини и ракети, докато стискаме конзолата или натискаме бутоните. Не ни се налага да чуваме техните стонове или как молят за майките си, нито пък да ги гледаме как измират в ужасяващата реалност около нас. Не съм сигурен дали това е нещо толкова положително. Ставаме свидетели как една и съща морална борба се повтаря през историята.
Малко са войните, които са си стрували цената. Роден съм три години след Втората световна война. Искаш да си героят. Искаш да се изправиш срещу злото, независимо дали си Спайдърмен, биещ се със Зеления гоблин, или американецът, спасяващ света от нацистите. Има неща, за които си струва да се бориш. Хората все още са способни на героизъм. Но това не значи, че задължително ги смятам за герои. Това е нещо, което е силно застъпено в книгите ми: вярвам в многопластовите персонажи. Всички ние сме способни както на велики дела, така и на велики злодеяния. Вътре в нас живеят ангели и демони и животът ни е базиран на избори.
Има хора, които четат, защото искат да повярват в свят, в който добрите печелят, а лошите губят и накрая всички живеят щастливо до края на дните си. Това не е видът проза, който аз пиша.
Има много книги. Оставете всеки да намери тази, която говори на неговия език и му дава това, от което има емоционална нужда.
Истината се понася трудно. Две от вездесъщите фрази в „Игра на тронове“ са истина, но повечето хора не биха се замислили над тях. „Зимата иде“ и Valar morghulis – „Всички трябва да умрат“. Тленността е необоримата истина за живота и за всички истории.
Който не убива главните си герои, е измамник.
Снимки: celebritynetworths.org, literary-blog.ucoz.ru, vanityfair.com