„Привикналите да оплакват миналите щастливи времена, няма да успеят да скрият истинските си цели – не към премахване на нищетата се стремят те, а към това да й запушат устата.“

Онези, които рискуват да се потопят в историята заради ирационалното, твърдейки, че тя е лишена от смисъл, откриват у нея робството и терора, света на концлагерите. Тези, които си блъскат главата над нея и проповядват абсолютен рационализъм, намират същото робство и терор, същата лагерна система. Фашизмът се надяваше да предизвика пришествието на ницшеанския свръхчовек. И разбра, че ако Бог съществува, той може да бъде всичко, но най-много - властелин на смъртта. Ако човек иска да стане Бог, длъжен е да отнеме правото на живот и смърт на другите. Но ако се превърне в обикновен доставчик на трупове, ще бъде не Бог, а получовек, гнусен слуга на смъртта.

Би било несправедливо да отъждествяваме целите на фашизма с руския комунизъм. Фашизмът предполага възхвала на палача от същия палач, т.е. самовъзхвала! Комунизмът е още по-драматичен: при него жертвите трябва да възхваляват своите палачи. Фашизмът никога не се е стремил да освободи човечеството изцяло, неговата цел е освобождението на едни за сметка на други. Изхождайки от своите велики принципи, комунизмът се стреми към освобождението на всички чрез всеобщо и "временно" заробване. Наистина, не можеш да отречеш величието на неговите идеи! Но напълно справедливо е да отъждествяваш техните средства (на фашизма и комунизма). Политическия си цинизъм те черпят само от един извор - моралния нихилизъм!

Мислите, които претендират да ръководят нашия свят в името на революцията, всъщност осъществиха идеологията на съглашателството, а не на бунта. Ето защо нашето време е епохата на техниката на унищожението - явно и тайно.

Възневидял смъртта и бога на смъртта, отчаян, че не ще постигне безсмъртието, човек пожела да се освободи от всичко земно...

Съвременната революция отрича всяка ценност, а самата тя се счита за ценностно съждение. Чрез нея човек желае да властва над света. Но защо, след като всичко на този свят е безсмислено?

Унищожението на човека е само начин за утвърждаването му. Терорът и концлагерът са крайни средства, към които прибягва в стремежа си да се избави от самотата.

Стремежът към единство трябва да се реализира, ако не другаде, поне в... общия гроб. Хората се убиват в името на отрицанието на смъртта, в името на всеобщото безсмъртие. Но заедно с това доказват, че не могат един без друг, че трябва непременно да утолят своята жажда, своята ужасяваща жажда за братство. "Всяка твар се нуждае от радост, ако я няма, се нуждае от друга твар." И тогава започват да се стремят към властта онези, които не приемат страданията на битието и смъртта.

"Самотата е власт", писа някога Маркиз дьо Сад. Хилядите самотници, които властват, се нуждаят от хиляди други хора, защото властта на едни се крепи върху страданията на други.

Но нихилизмът се стреми към битието и това е достатъчно, за да се превърне светът в пустиня. Европа, родината на хуманизма, е вече родина на безчовечността и омразата. Това е нашата действителност - имаме ли право да се отречем сега от нея? Ако нашата история е нашият ад - трябва ли да се отказваме от нея? Мисля, че не бива да затваряме очи пред този кошмар, а да поемем отговорността за него, да преодолеем онези, които го предизвикват. Този магарешки бодил може да поникне само върху почва, пълна с беззакония. В заключителния етап на схватката, в която влезе нашата епоха, враговете остават враждуващи братя. Дори да ги уличим в заблужденията им, не можем да изпитваме към тях презрение или ненавист: бедствията са вече наша обща родина, нашата обетована земя.

Трябва да се откажем от стремежа към мир и покой - това е равносилно да оправдаем беззаконието. Привикналите да оплакват миналите щастливи времена, няма да успеят да скрият истинските си цели - не към премахване на нищетата се стремят те, а към това да й запушат устата. Да бъде благословено нашето време, в което нищетата ще изпие своята чаша и няма да даде покой и сън на ситите!

Намираме се пред избор: да се възродим или да умрем. Противоречивостта на бунта стигна до своя предел, до самоотричането. Бунтът трябва или да загине със света, в който се е родил, или да остане верен на себе си, а заедно с това и на новия порив на силите.

Всеки революционер е и бунтовник в крайна сметка, а ако не е такъв, се превръща в чиновник или полицай, т.е. в противник на бунта. Но истинският бунтовник неизменно се опълчва срещу революцията. Така че за прогрес тук не може да се говори: двата аспекта съществуват едновременно, а противоречията между тях нарастват като лавина. И всеки революционер става или потисник, или еретик. В тази чиста историческа вселена, която си избрахме, бунтът и революцията са пред една дилема: полицейският участък или лудницата!

Абсолютната революция предполага и абсолютна податливост на човешката природа, възможността за свеждане на човека до проста историческа сила.

А бунтът е протест на човека срещу превръщането му във вещ. Бунтът е утвърждаване на общата за всички хора природа, неподвластна на света на силата.

Подпомогната от своята полиция, съдилища и чистки, възтържествувалата революция се опитва да докаже, че човешката природа в действителност не съществува. Усмиреният бунт със своите противоречия, страдания и безкрайни поражения и гордост, се стреми да обогати тази природа с болка и надежда.

"Аз се бунтувам, следователно съществувам", казваше робът. Метафизичният бунт промени тази формула в: "Аз се бунтувам, следователно съм сам". Според тази формула живеем днес, няма съмнение. Но ако се чувстваме сами под небето, ако сме обречени на смърт, можем ли да твърдим, че наистина съществуваме? Като си зададе този въпрос, метафизичният бунт се опита да си създаде битие. След което чисто историческите мислители се опитаха да твърдят, че битието е равнозначно на деянието. "Ние не съществуваме, твърдяха те, но сме длъжни да съществуваме каквото и да стане."

"Подчинявайте се!", говорил на своите поданици Фридрих Велики. А когато умирал, казал: "Уморих се да управлявам роби." За да избегне абсурдната съдба, да се върне към творческите извори на бунта, революцията трябва да се отрече от своите принципи, от нихилизма, от чисто историческите ценности. Тя не може да бъде съзидателно начало, ако не се подчини на известни закони - морални или метафизични, годни да уравновесят бълнуванията на историята. Презрението на революцията към лицемерния морал на буржоазното общество е напълно оправдано. Но нейното безумие е в презрението на морала. В изворите й, в дълбоките й стремления се таят правила, които могат да бъдат нейното ръководство за действие.

Превод: Огнян Стамболиев

Източник: Албер Камю: „Бунт и революция“, litclub.bg
Снимки: bbc.co.uk, vialibri.net