Ерата на самотата ни погубва ~ Джордж МОНБИО

Войната на всеки срещу всеки е религията на нашето време.

За безчовечността на времето, в което живеем – споделено от сайта Memoria de futuro – Памет за бъдещето.

Как да назовем нашето време? То не е част от информационната ера: рухването на популярните движения за образование остави една бездна, запълнена с маркетинг и теории на конспирацията. Както каменната, желязната и космическата епоха, дигиталната епоха също казва много за нашите артефакти, но малко за обществото ни. Антропоценът (термин, предлагащ обособяването на нова геологична епоха, характеризираща се с  извънмерното човешко въздействие върху планетата – бел. ред.), в който човеците оказват голямо влияние на биосферата, не успява да разграничи този век от предишните 20. Каква ясна обществена промяна разграничава нашето време от предхождащите го епохи? За мен отговорът е очевиден. Намираме се в Ерата на самотата.

Когато Томас Хобс заявява, че в своето естествено състояние – преди възникването на някакъв авторитет, който да ни обуздае и контролира – човечеството се намира във „война на всеки срещу всеки“, той не би могъл да бърка повече. Ние сме обществени животни от самото си начало – нещо като пчелите на бозайниците, зависещи едни от други изцяло. Хоминините от Източна Африка нямаше да оцелеят и една нощ, ако бяха живели самостоятелно. Ние сме оформени – в по-голяма степен от почти всички други видове – от взаимодействието си с другите. Ерата, в която навлизаме и в която съществуваме поотделно, не прилича на нито една друга епоха досега.

Преди три месеца в свое социологическо проучване Офисът за национални статистики на Великобритания стигна до извода, че самотата се е превърнала в епидемия сред младите зрели хора. Сега откриваме, че тази епидемия е също толкова тежка и при по-възрастните. Проучване на Индепендънт Ейдж показва, че крайната самота разбива живота на 700 000 мъже и 1 100 000 жени на възраст над 50 години в Англия, а цифрите нарастват с главоломна скорост.

Едва ли еболата някога ще убие толкова хора, колкото това заболяване. Социалната изолация е не по-малка причина за преждевременна смърт от пушенето на 15 цигари на ден. Изследванията показват, че самотата е два пъти по-смъртоносна от затлъстяването. Деменцията, високото кръвно налягане, алкохолизмът, инцидентите – редом с депресията, параноята, чувството за безпокойство и самоубийствата – са по-широко разпространени при хора, които са загубили социалните си връзки. Не можем да се справим сами.

Да, фабриките са затворени, хората пътуват повече с коли, отколкото с автобуси, и ходят по-рядко на кино заради YouTube. Всички тези промени обаче не могат да обяснят сами по себе си скоростта на нашия социален колапс. Тези структурни изменения са съпътствани от една идеология, която отрича живота, предизвиква и окуражава обществената ни изолация. Войната на всеки срещу всеки – с други думи, конкуренцията и индивидуализмът – е религията на нашето време и тя е подкрепена с една митология на самотни рейнджъри, еднолични търговци, самоинициативни личности и самоиздигнали се мъже и жени, които постигат всичко сами. За най-социалното същество, което не може да просперира без любов, няма такова нещо като общество; единствено героичен индивидуализъм. Важното е да се печели. Всичко останало е съпътстващи щети.

Британските деца вече не искат да стават машинисти и медицински сестри – над една пета от тях заявяват, че „просто искат да бъдат богати“: богатството и славата са единствените амбиции на 40% от запитаните подрастващи. През юни (2014 г.) правителствено проучване разкри, че Великобритания е европейската столица на самотата. Средностатистическият британец има по-малко приятели от останалите европейци и познава по-зле (или не познава) съседите си. Но кой би се изненадал, при положение че хората навсякъде са насърчавани да се борят като улични кучета за кофа смет?

Като едно от отраженията на тази промяна, езикът също се изменя. Във Великобритания най-острата обида е „загубеняк“. Вече не говорим за хора. Днес ги наричаме личности и физически лица. Тези отчуждаващи и атомизиращи термини са станали толкова широко разпространени, че дори благотворителните организации, които се борят със самотата, ги използват, за да опишат двукраките същества, известни преди като човеци. Едва ли можем да завършим изречение, без то да стане лично. Лично аз (за да се разгранича от манекена на един вентрилоквист*) предпочитам лични приятели пред безличната разновидност и лични вещи пред вещите от този вид, който не принадлежи на мен. Това, разбира се, е само личното ми предпочитание, познато още като предпочитанието ми.

Една от трагичните последици на самотата е, че в търсенето на утеха хората се обръщат към телевизорите си: около 40% от възрастните хора заявяват, че едноокият бог е тяхната основна компания. Това самолечение утежнява заболяването. Изследване, проведено от икономисти в Университета на Милано, изтъква, че телевизията насърчава чувството за конкуренция и значително укрепва парадокса на приходите и щастието – фактът, че с покачването на националните доходи не се покачва и удовлетвореността на хората.

Стремежът за повече и повече, който се покачва с увеличаването на приходите, прави крайната точка на удовлетворение недостижима цел. Изследователите откриват, че хората, които гледат много телевизия, са по-малко доволни от определени доходи, отколкото тези, които гледат телевизия рядко. Телевизията ускорява хедонистичната пътека за бягане и ни принуждава да се стремим с все повече сили да поддържаме същото ниво на удовлетвореност. Само се замислете за безкрайните предавания за търгове, сериали за предприемачи и безкрайните форми на кариерна конкуренция, които медиите насърчават; за манията за слава и богатство и проникващото чувство (докато гледате телевизия), че животът е някъде другаде, а не там, където вие сте, и ще разберете защо е така.

Та какъв е смисълът? Какво печелим от тази война на всички срещу всички? Конкуренцията насърчава растежа, но растежът вече не ни прави по-богати. Наскоро бяха публикувани данни, според които въпреки че доходите на директорите на компании през последната година са се увеличили средно с над 20%, доходите на работниците в реално съотношение са спаднали. Шефовете изкарват – извинете ме, взимат – 120 пъти повече от средностатистическия работник на пълен работен ден. (През 2000 г. те взимат средно 47 пъти повече.) Дори конкуренцията да ни правеше по-богати обаче, тя нямаше да ни прави по-щастливи, тъй като удовлетворението от покачването на дохода би било подкопано от нейното ожесточаващо въздействие.

Най-богатият 1% от населението на Земята притежава 48% от световното богатство, но дори неговите представители не са щастливи. Според проведено от Бостънския колеж социологическо проучване на хора със среден собствен капитал от 78 милиона долара, милионерите също са жертва на силно безпокойство, неудовлетворение и самота. Много от запитаните участници в проучването са заявили, че се чувстват финансово несигурни: те вярват, че се нуждаят средно от 25% повече пари, за да бъдат спокойни. (И ако ги имат? Без съмнение ще им трябват още 25%.) Един участник в анкетата е споделил, че няма да му олекне, докато не притежава един милиард долара в банковата си сметка.

В името на това ние разкъсваме природния свят на парчета, унищожаваме необходимите ни за живот условия и предаваме свободите и перспективите си за доволство на един натрапчив, разединяващ и безрадостен хедонизъм, в който – тъй като сме изконсумирали всичко друго – започваме да се плячкосваме един другиго.

В името на това ние разрушихме същността на човечеството: нашата свързаност.

Да, има умни и забавни инициативи, организирани от благотворителни организации за изолираните възрастни хора. Но ако искаме да пречупим този цикъл и да се съберем отново, ние трябва да се изправим срещу наложената ни система, която прояжда нашия свят отвътре.

Предхождащото обществото естествено състояние на Хобс е мит. Но ние навлизаме в едно пост-социално състояние, което предците ни биха помислили за невъзможно. Животът ни става неприятен, безчовечен и дълъг.

Превод: Момчил Вачев – Memoria de futuro

* Джордж Монбиo е британски писател, известен със своята активност в политиката и екологията. Автор е на бестселърите „Ерата на съгласието: манифест за нов световен ред“ и „Пленената държава: корпоративното превземане на Великобритания“. Монбиo има своя седмична колонка в „Гардиън“.

* Вентрилоквист – лице, умеещо да говори, като не мърда, или почти не мърда устните си.

Източник: memoriabg.com
Снимка: wallpart.com, rspb.org.uk

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK