Коя е любовта, която носи свобода и познание, има ли човешката душа нужда от покорство, нима интелигентността може да предпази от заблуди? Духовните изследвания на Симон Вейл не предлагат лесни отговори, но очертават пътя на промените в неуморно търсене на справедливостта. Родена в Париж през 1909 г. в еврейско семейство с либерални възгледи, детството й е изпълнено със здравословни проблеми и борба за живот. Изключително добре образована, тя рано обръща поглед към философията и политиката. За Вейл философията е средство за преодоляване на всяко препятствие, но без самозаблуда. Оставя след себе си исторически, философски и политически есета, писма, приказки, стихотворения, мисли записани в тетрадки и текстове – разпространени повече сред приятели, отколкото в официални публикации.
(1909 ~ 1943)
Любовта не е утеха, а светлина.
Това, от което човек има нужда, е тишина и топлина, това което е дал, е само леден хаос.
Човешката душа има нужда от доброволно покорство и от свобода.
Дистанцията е душата на красотата.
Не търсим истината, защото е истина, а защото е нещо добро.
Дори хората с най-ярка интелигентност могат да се раждат, живеят и да си отиват в грешки и лъжи.
Човешкият ум е невероятно гъвкав и бърз в подражаването и огъването под външните обстоятелства. Покорният, този, чиито движения, мъки, наслади се определят от езика на другия, се чувства нишестоящ не по случайност, а по природа. На другия край на стълбата вишестоящият се чувства по същия начин и тези две илюзии взаимно се подсилват една друга. И за най-героичния твърд дух е невъзможно да запази съзнанието за вътрешната си стойност, когато това съзнание не почива на нищо външно. Сам Христос, когато се вижда изоставен от всички, хулен, презрян, без животът му нищо да струва, за миг губи чувството за Своето звание. Та какво друго може да означава викът: „Боже мой! Защо си ме оставил?”. На покоряващите им се струва, че някаква тайнствена тяхна нищожност ги е предопределила на вечно покорство и всяко, дори най-незначителното презрение от страна на по-висшестоящите или равните, всяка получена заповед и най-вече всяко тяхно действие на подчинение затвърдява това тяхно чувство.
* От „Дух и любов”
(Simone Weil by Denise Klitsie)
Изкуството е един от символите на двете благородни човешки усилия: да построи и да се въздържи от разрушение.
Разумът, ограничен от езика, е все едно в затвор.
След гибелта на идеите остават само трупове.
Унищожението на миналото е възможно най-лошото от всички възможни престъпления.
Културата е оръдие на университетските професори за производство на професори, които също ще произведат професори.
Социалната сила не съществува без лъжа. Затова всичко най-възвишено в човешкия живот, всяко усилие на мисълта, всяко усилие на любовта разяжда реда.
Социалният ред, макар и необходим, е същностно лош, какъвто и да е той. Не може да се упрекват смазваните от него, че го подриват колкото могат. Те не се примиряват с него от добродетел, а напротив, от угасилото мъжеството на добродетелта в тях унижение.
Винаги, когато някой се опитва да потиска съмненията, става въпрос за тирания.
Изглежда никаква доброта не може да отиде по-далеч от справедливостта – иначе рискуваме да наложим лъжливо разбиране за добротата.
Най-важната част от образованието е преподаването на смисъла на това да се знае.
Непочтена е всяка дружба, в която има дори намек от желание да се угоди или желание да ти се угоди. В истинската дружба тези две желания са напълно изключени. Двама приятели от цялата си душа са съгласни да си останат двама, а не един. Те уважават дистанцията между себе си, установена от самия факт, че са създадени различни. Човек има право да желае да достигне непосредствено единство само с Бога.
* От „Форми на неявна любов към Бога"
Снимки: Pinterest, Il Giornale