„Вълчицата казва на своите вълчета: „Хапете като мен“, и това е достатъчно, и зайката учи своите зайчета: „Офейквайте като мен“, и това също е достатъчно, но човек учи детето си: „Мисли като мен“, а това вече е престъпление…“
Помислете, опитайте се да помислите какво можете да дадете на децата. Вгледайте се в себе си. Вие сте ги родили на този свят и ги осакатявате по свой образ и подобие.
Човекът е обективен носител на Разум и онзи който пречи на разума да съществува, да се развива и усъвършенства върши зло…
Да се бориш със злото – видите ли – е все едно да се бориш с дървеници: противно, лесно и абсолютно безполезно.
Именно при такива идват "черните" – хора в черни раса, в черни мундири, в черни костюми с ослепително бели маншети. Те "знаят как трябва да се правят нещата". Ние им вярваме (въобще ние сме склонни да вярваме на началството) и започваме да правим нещата "както трябва".
Както трябва на тях, не на нас. Още повече, че на нас не ни трябва много. И съвсем скоро се разбира, че създаваното не е нужно нито на нас, нито на тях - на никого. Построеното се разрушава и всичко започва отначало.
Само свободният човек има бъдеще. Бъдещето принадлежи на онези, които сами поемат отговорността за него. Останалото е самозаблуда и утопия.
Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в душните, вмирисани на дървеници легла; спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида... Двеста хиляди души!
Всички без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, късове материя, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек.
Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби – роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието.
И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Отново бързаше да стане роб - роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи.
Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство.
Ако всички бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда.
Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай можеха да разчитат само на едно презрително съжаление...
Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат.
Нито една държава не може да се развива без наука – ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешните тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи.
Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скръцване на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите и невежи така силно мразят.
И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създадат изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създадат кадри, хора, които мислят и знаят, хора, които се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психика, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера – атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, сам си копае гроба.
Защото растежът на културата на народа в цялата й широта - от естественонаучните изследвания до спообността да се възхищава от голямата музика - е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици...
Това е то политиката. Не е важно дали говориш истината, важното е колкото може повече хора да се съгласят да приемат думите ти за истина. Хората не се интересуват от истината…
Няма ясна граница между търпимост и равнодушие – търпимостта на практика е равнодушие в девет от десет случая…
Честността е нещо като ума на красива жена: не е лошо, но не я обичаме заради това…
Щом сгрешим, необходимостта ни хваща за гърлото и ние почваме да плачем и да се жалваме колко жестока и ужасна е тя, а тя просто е такава, каквато е – глупавите и слепите сме ние.
Животът е болест на материята, а мисленето – болест на живота.
Понякога се питам: за какво ли се трепем? Повече пари да изкараме? Ама за какъв дявол са ни парите, като само се трепем и нищо друго не правим?
Ако човек работи, винаги работи за някого, роб е и нищо повече, а аз винаги съм искал сам да върша всичко, да бъда самостоятелен, за да мога да плюя на всички – и на мъката им и на скуката им…
Има нещо дълбоко нечестно в това, че предметите на хората живеят по-дълго от тях самите.
Снимка: vokrugsveta.ru
Илюстрация: artlebedev.ru