Речта на великите
През 1970 г. на Александър Солженицин е присъдена Нобеловата награда за литература – „за нравствената сила, с която е следвал ненарушимите традиции на руската литература”. Писателят не присъства на церемонията по награждаване, защото напускането на Родината за него означавало присъда. Солженицин получава наградата си през декември 1974 г. в Стокхолм, когато вече живее в изгнание – лишен от гражданство и изселен в Западна Германия. Споделяме част от неговата Нобелова лекция по литература.
(Александър Солженицин, 1974)
Достоевски веднъж загадъчно произнася: „Красотата ще спаси света.“ Какво е това? Дълго ми се струваше просто фраза. А и как би могло да бъде възможно? Кога, кого и от какво в кръвожадната история е спасила красотата? Да, облагородявала е, да, възвишавала е, но кого е спасила?
Има обаче такава особеност в същността на красотата, в изкуството: убедителността на истинското художествено произведение до такава степен е неопровержима, че кара да й вярва дори нежелаещата да я приеме душа. Политическата реч, напористата публицистика, програмата за социалния живот и философската система може да се построят на пръв поглед гладко и на грешна и лъжлива основа и това, което е скрито и изопачено, не винаги може да се забележи веднага; дори и спорът не е в състояние да промени привидната устойчивост: затова доверие към него и има, и няма.
Напразно е това, което не стига до сърцето.
А художественото произведение в самата си същност съдържа проверката: измислените и пресилени концепции не издържат изпитанията на образите; рухват и едните, и другите, защото са бледи и слаби и никого не убеждават; но произведенията, изградени върху основата на истината и представили ни я убедително жива, ни теглят към себе си и никой никога, дори след столетия, не би се осмелил да ги опровергае.
Тогава може би старото триединство на Истината, Доброто и Красотата не е просто овехтяла парадна фасада, както ни се струваше по времето на нашата самонадеяна материалистична младост? Ако върховете на тези три дървета, както твърдят изследователите, се докосват, но прекалено очевидните и прекалено правите филизи на Истината и Доброто са задушени, изсечени и не им се дава възможност отново да избуят, може би чудноватите, непредсказуеми и неочаквани филизи на Красотата ще си пробият път и ще се развият на същото това място, за да свършат работата и на трите дървета?
И тогава ще се окаже неслучайно изтървана, а пророческа фразата: „Красотата ще спаси света“, написана от Достоевски. Нали на него му е било дадено много да види, озарявало го е удивителното.
И тогава може би наистина изкуството, литературата могат да помогнат на днешния свят?
Нашият XX век се оказа по-жесток от предишния и не само с първата му половина е изчерпано всичко страшно в него. Същите стари пещерни чувства – алчност, завист, необузданост, взаимно недоброжелателство, в течение на времето получили прилични наименования от типа на класова, расова, профсъюзна борба, разкъсват света. Пещерната омраза към компромисите се е превърнала в теоретичен принцип и се смята за добродетел на ортодоксалността. Тя изисква милиони жертви в безкрайните граждански войни, насажда в душите ни измамната представа, че не съществуват устойчиви общочовешки понятия за доброто и справедливостта, защото се променят, а следователно трябва да се постъпва така, както е изгодно на твоята партия. Всяка професионална група винаги, когато намира удобен момент да отнеме кокала, без значение дали й е излишен, или е чужда собственост, веднага го грабва, независимо, че с постъпката си може да съсипе обществото. Амплитудата на колебанията на западното общество, както изглежда отстрани, се приближава към онзи предел, отвъд който системата става метастабилна и разпадаща се. Все повече стеснявайки рамките на вековната законност, насилието нагло и победоносно шества по целия свят, без да го е грижа, че неговата безплодност е проявявана и доказвана вече много пъти в историята. Тържествува не просто грубата сила, но и нейното шестващо по пътя оправдание; целият свят е подчинен на наглата увереност, че силата може всичко, а правотата – нищо. Бесовете, на Достоевски, които ни се струваха кошмарна провинциална фантазия, пред очите ни заливат целия свят, превземат и страни, където дори не са могли да си ги представят: отвлечените самолети, взетите заложници, взривовете и пожарите през последните години ни сигнализират за решимостта си да разтърсят и унищожат цивилизацията! И това е напълно осъществимо.
И кой, ако не писателят, ще порицае не само собствените си некадърни управници (в другите държави този начин е най-лекият да си изкара хляба всеки, който не го мързи), но и обществото с неговото страхливо унижение или самодоволна слабост; ще осъди и леките залитания на младежта, и младите пирати, замахващи с ножове в ръце?
Ще възразят: какво може да направи литературата срещу безжалостното настъпление на откритото насилие? Не трябва да забравяме, че насилието не може да живее само за себе си; то непременно съдържа в същността си лъжата; между тях съществува най-кръвната, най-дълбоката природна връзка: насилието няма зад какво да се прикрие освен зад лъжата, която от своя страна не може да бъде наложена без терор. Всеки, избрал веднъж насилието като свой метод, неминуемо трябва да избере лъжата за водещ принцип. Веднъж родено, насилието действа открито и дори се гордее с това; но укрепило се, то усеща разредения въздух около себе си и не може да съществува по-нататък, без да прибегне до словесната мъгла на лъжата. И вече не е задължително винаги открито да стиска нечие гърло; по-често насилието изисква от поданиците само да бъдат съучастници в лъжата, да се закълнат пред нейното знаме.
Обикновената крачка, която трябва да направи обикновеният човек, съхранил мъжеството си, е да не участва в лъжата, да не поддържа нейните действия: нека това става в света и дори да се утвърждава, но не с моя помощ! Докато писателите и художниците могат много повече: да победят лъжата! Поне в борбата с лъжата изкуството винаги е побеждавало и винаги побеждава! – и това е неопровержимо за всички! Пред много неща в света лъжата може да устои, но не и пред изкуството. И щом само мъглата на лъжата бъде разкъсана, ще блесне отвратителната голота на насилието и то ще грохне.
Ето защо мисля, приятели, че ние сме способни да помогнем на света в неговия горещ час. Да влезем в схватката, без да се оправдаваме с липсата на оръжие, да изоставим безгрижния си живот!
В руския език много популярни са пословиците за правдата. Те отразяват изстрадания народен опит и понякога действат с поразителна сила:
ЕДНА ПРАВДИВА ДУМА ЩЕ ПОВДИГНЕ ЦЕЛИЯ СВЯТ.
Ето на такова привидно фантастично нарушение на закона за съхранение на масата и енергията са основани и моята собствена дейност, и моят апел към писателите от целия свят.
Снимки: Wikimedia Commons, Britannica