Добиваме навик да живеем, преди да придобием навик да мислим ~ Албер КАМЮ

„Човек се самоубива, защото животът не си струва да бъде живян, ето една несъмнена истина – безспорно безплодна, защото е изтъркана.“

Ако светът около нас е безсмислен, то тогава и това твърдение е… Смисълът и целта на танцуването е танцът – пише Алън Уотс през 1951 в записките си за това как разделяме смисъла от реалността. Но ако “да танцуваш или да не танцуваш “ е основният въпрос за съществуването, дали тогава и двата избора не изискват еднаква отдаденост, не са ли еднакво достойни и правилни?

Не съвсем – оспорва Албер Камю десетилетие по-рано в Митът за Сизиф. Произведението започва с една от най-известните фрази в литературата и дълбоко прозрение на философията.

Петнайсет години преди да се превърне във втория най-млад Нобелов лауреат по литература, възнаграден за очевидното усърдие, с което хвърля светлина върху екзистенциалните проблеми на човешкото съществуване, 28-годишния Камю пише:

Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството. Да преценим дали си струва, или не, да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно. То е само забава; по-напред трябва да се отговори. Ако е истина, както твърди Ницше, че един философ, за да заслужи уважение, трябва да убеждава с пример, става ясно значението на този отговор, защото той трябва да предшествува окончателното решение. Това са очевидни дадености, разбираеми за сърцето, но които трябва да бъдат задълбочени, за да станат ясни и за разума.

Камю, чиято изострена чувствителност се обляга на идеята, че търсенето на смисъл и щастие е морален дълг на човека, смята, че този елементарен въпрос, представен по-скоро като философско търсене, а не в контекста на менталното здраве от медицинска гледна точка, трябва да бъде оценяван според действията, които предизвиква след задаването му. Камю пише:

Аз виждам много хора да умират, защото смятат, че не си струва животът да бъде живян. Познавам и други, които се оставят да бъдат убити парадоксално в името на идеи и илюзии, представляващи за тях смисъл на живота (това, което приемаме като основание за живот, е в същото време великолепно основание за смърт). Ето защо считам, че смисълът на живота е най-неотложният въпрос.

За всички основни проблеми – подразбирам тези, които подтикват към смърт, или тези, които подсилват жаждата за живот  вероятно има само два начина на мислене  на Ла Палис и на Дон Кихот. Равновесието между очевидността и лиризма е единственото, което може да ни позволи да стигнем отведнъж до емоцията и до яснотата.

Aприори и променяйки изказа на проблема, все едно дали някой се самоубива, или не се самоубива, изглежда, че има само две философски разрешения – „да“ и „не“. Това би било твърде хубаво. Но трябва да се вземат предвид тези, които, без да стигат до изводи, винаги питат. Тук, макар и иронично, трябва да се отбележи: става дума за мнозинството. Забелязвам също така, че тези, които отговарят „не“, действуват, сякаш мислят „да“. Действително, ако приема ницшеанския критерий, те мислят „да“ по един или по друг начин. Напротив, тези, които се самоубиват, често са убедени в смислеността на живота. Това са постоянни противоречия. Може дори да се каже, че те никога не са били така ярки, както по този пункт, в който логиката всъщност е толкова желателна.

В завета, който оставя, че притежаваме уменията да преодоляваме най-трудните ситуации, Камю описва човешката непотушимата воля за живот:

В привързаността на човека към живота има нещо, по-силно от всички неприятности на света. Решенията на плътта са не по-малко важни от решенията на духа, а плътта отрича унищожението. Ние добиваме навик да живеем, преди да придобием навика да мислим. В този порив, който ни приближава с всеки изминал ден, стъпка по стъпка, към смъртта, плътта запазва неотменима преднина.

В този ред на мисли той твърди, че да избереш да отнемеш живота си пред това да го живееш граничи с абсурдност:

Трябва всичко да бъде отстранено и да се върви към сърцевината на истинския проблем. Човек се самоубива, защото животът не си струва да бъде живян, ето една несъмнена истина  безспорно безплодна, защото е изтъркана. Но дали това отхвърляне на съществуването, това оскърбление, което му се нанася, идва от факта, че то няма смисъл? Изисква ли неговата абсурдност да му убягваме чрез надежда или самоубийство, ето какво трябва да се изясни, да се проследи и да се отрази, като се отстрани всичко останало.

Ръководи ли абсурдът смъртта  този проблем трябва да излезе пред всички други извън различните начини на мислене и игрите на безпристрастния разум. Оттенъците, противоречията, психологията, които един „обективен“ разум винаги умее да вмъква във всички проблеми, нямат място в това изследване и в тази страст. Необходима е само несправедлива мисъл, тоест логична. Това не е лесно. Винаги е удобно да бъдеш логичен. Почти невъзможно е да бъдеш логичен докрай.

Много хора са стигнали на този последен завой, където мисълта се колебае, между тях са и най-смирените. Те изоставят тогава това, което им е било най-скъпо, което е било техният живот. Други, първенци в разума, също са се отрекли, но те са осъществили в най-чистата форма на бунта самоубийството на собствената си мисъл. Напротив, истинско усилие е необходимо, за да я задържиш, доколкото е възможно, и да изследваш отблизо странната растителност на тези отдалечени области. Упоритостта и прозорливостта са привилегировани зрители в тази нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики. Тогава духът може да анализира фигурите на този танц, едновременно прост и изтънчен, преди да ги проучи и сам да се впусне в тях.

Дълбоките чувства, както и великите произведения, винаги изразяват повече, отколкото изказват съзнателно. Неизменността на влеченията и отвращенията на една душа се преоткрива в действените или мисловни навици, развива се в последиците, непознати за самата душа. Силните чувства носят със себе си своя свят, блестящ или жалък. Те озаряват със своята пламенност неуловимия свят, който ги е породил. Съществува цяла вселена от ревност, тщеславие, егоизъм или великодушие. Вселена, с други думи, метафизика и състояние на духа.

Човек се разкрива с играта си също така добре, както и с искрените си пориви. Така е, ако се спуснем по-надолу из чувствата, стаени в сърцето, но частично издавани от действията, които предизвикват, и състоянията на духа, които предполагат.

Раздробявайки парчетата на нашата златна ера на продуктивност, където изпразваме от смисъл живота си с постоянна заетост, Камю определя как чувството за безсмисленост се настанява в ума ни, докато яростно се въртим в неспиращото колело на собственото си съществуване:

Само че един ден изниква първото „защо“ и всичко започва в тази умора, примесена с учудване. „Започва“  това е важно. Умората е краят на действията на един машинален живот, но тя възвестява в същото време раздвижването на съзнанието. Тя го пробужда и предизвиква онова, което става по-нататък. По-нататък идва несъзнателното връщане към веригата или настъпва окончателното пробуждане. В края на пробуждането с време се достига до последицата: самоубийство или възстановяване. Умората съдържа в себе си нещо противно. От това заключавам, че тя си струва вниманието.

В смисъла на твърдението си, че няма любов към живота без отчаяние от него Камю пише:

Да се търси вярното, не е да се търси желателното. Ако трябва, за да се избегне тревожния въпрос: „Какво би бил животът?  като магарето да се храним с магарешките бодли на илюзията, вместо да се примирим с лъжата, абсурдният дух предпочита да се приеме без трепет отговорът на Киркегор: „безнадеждност“. Сериозно погледнато, една решителна душа винаги ще се справи с него.

Аз извличам от абсурда три заключения – моя бунт, моята свобода и моята страст. Само със съзнанието аз преобразявам в правило на живота това, което е било повик към смъртта, и се отричам от самоубийството.

Да се покоряваш на огъня, е едновременно най-лесното и най-трудното нещо. Добре е все пак човекът да се самопреценява, когато премерва сили с трудностите. Той единствен може да направи това.

Но лошо е да се спрем, мъчно е да се задоволим с един-единствен начин на виждане, да се лишим от противоречието, може би една от най-тънките духовни форми. Предшествуващото определя само един начин на мислене. Въпросът е сега как ще живеем.

Източник: brainpickings.org
Снимка (заглавна): Albert Camus, 1944, photo in Paris, © Cartier-Bresson

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK