За кризите, тъгата и писането, споделено от обичания писател, който днес навършва 49 години
(© Яна Лозева)
Четящият човек извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус, по-трудно става подлец, най-малкото, защото е некрасиво. Четящият човек е красив.
Ако не четете този текст, той не съществува. И това е първото чудо на четенето. Всяка книга, която стои затворена в библиотеката, е като онова спящо царство от приказката. Ако отвориш книгата и зачетеш малко, царството оживява. Има някаква магия, която се получава от срещата на поглед и буква. От тази целувка между окото и написаното чудото се случва. Първото, което искам ти кажа, лично и тихо, е, че имаш да събуждаш толкова много книги от съня им. Приеми го така, между нас казано, като малък подвиг. Ти си тази, която събужда книги. Ти си този, който събужда книги. А събуждащият книги събужда светове.
Партията шах е изгубена още при нареждането на фигурите, още преди първия ход. Такива са правилата на играта. Раждаме се от губещата страна на дъската. Нямаме много възможности срещу страховете си, срещу скоростта, с която нещата чезнат, срещу смъртта. Сякаш наистина с всяка една история откупуваме правото си на още една нощ, и още една нощ, поне до хиляда и първата.
Има едни такива процепи във времето, секунди преди да падне вечерта, минути преди лятото да остане на някоя от гарите, чието име никога няма да си спомниш, има такива процепи, в които как да кажа…светът не е от този свят. Сякаш се е омагьосал отново, ти си се омагьосал отново, друг си и, прощавай, по-хубав. Поне така изглеждаш в отражението на стъклото.
Всяка криза има видима и невидима страна. Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща... Няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната си депресия с финансова инжекция.
Живеем в една нова криза, аналогична на тази с изчерпването на нефтените залежи и енергийните източници. Ще я нарека Изчерпване на залежите от смисъл. Затова предвиждам страхотно бъдеще за литературата като произвеждаща смисъл. Литературата като алтернативен енергиен източник.
Литературата е бавна медия, но бавното трае дълго. Харесвам историята за бедуините, които по време на дългите си преходи спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат. Скоростта на душата е друга. Твърдя, че литературата знае повече за тази скорост.
Невъзможността да преживееш една трагедия, криза, депресия до дъното ѝ те прави неин постоянен заложник.
От „Невидимите кризи”
(© Яна Лозева)
За творческото писане
Четенето.
Не вярвай на онези, дето ще кажат: „Не чета много, за да не се влияя от прочетеното. Искам да запазя автентичния си глас.”
Мога да кажа със сигурност, че текстовете на такива автори най-лесно повтарят чужди, и то слаби, гласове. Така, че чети здраво, защото езикът е нещо, което всекидневно, непрекъснато се изработва. Има една безкрайна редица от книги преди нашата собствена да се появи на бял свят и да застане между тях. Книгите се раждат от други книги, казваше някой, на когото не помня името.
Традицията.
Забрави какво са те учили в училище и седни да прочетеш сам, отново или за първи път цялата българска класика поне от Петко Рачов Славейков насам, все пак си дължим ритуала. И докато пишем на този език, трябва да сме шетали в работилницата му, да познаваме сечивата и стърготините му.
Не плачи прекалено често, че никой вече не чете българска литература, респективно самия теб. Остави този плач за някои прогимназиални учителки, за по-старите писатели и за техните литературни мениджъри, които не обичат думата мениджър и затова се назовават "радетели на българската книжнина", т.е. професионални патриоти, патриоти по професия. Нали не искаш да приличаш на тях?
Отнасяй се скептично към мита, че българската литература може да пробие на световния пазар само като изнесе сергията с боб, чушки, прабългарски йогурт, робевска орисия, робски мъки и тегла, т.е. предрешена в клишето на екзотиката. Дори и това не стряска навикналото на всичко чуждо читателско око. Онези народи, които успяха отдавна да осребрят своята "самобитност", го направиха не с тази приповдигнатост, не с тези клишета, не с този език. Това, че си българин, не те прави нито по-лош, нито по-добър писател. Приеми го спокойно, веднъж завинаги.
И последно - не слушай съвети.
Заглавна снимка на писателя ~ www.newyorker.com, ALBERTO CRISTOFARI/A3/CONTRASTO/REDUX