Героите
Ти често се възхищаваш на хората, които са посветили живота си на една-единствена идея, които са слели себе си с идеята да са изгорели ведно с нея. Ти адмирираш тяхната последователност и вярност към идеята и понякога те измъчва мисълта, че ти не можеш да бъдеш като тях.
Може би защото еднопосочната ясна идея на един живот е твърде съблазнителна с простотата си в сравнение с мъчителната противоречивост на собствените ти съмнения. Наистина има романтична привлекателност в сливането на живот и идея. Хората, отдали се на една идея, изглеждат винаги надчовешки силни, животът им се смята за пример, смъртта им - за легенда. Моментът на героическия акт - за най-висша красота.
А ти внезапно се питаш, не е ли това най-лесното? Не е ли цялата тази последователност и жертвеност сигурен признак на беден дух, на почти патологично втурване в една-единствена посока, макар и понякога това да е посоката на доброто? Не е ли всичко това израз на душевно опустошение, на отричане цялото многообразие и всички цветове на природата? Ти се вглеждаш в този фамозен момент на осъществяване на героическия акт и виждаш, че много често това е суетна демонстрация на превъзходството над другите. "Вие не можете, а аз мога!" - казва героят и подлага тялото си под куршумите, за да изконсумира мига на висшата наслада, мига, който го прави повече от другите. Така че героическият акт е отричане на другите и възхищение от себе си. При това всички герои знаят, че за героизма рано или късно ще им се заплати, защото човечеството е предвидило добри суми за ония, които се опитват да бъдат повече от другите. И това е може би гаврата на времето - един герой не е повече герой, след като му се плати - било с надгробен паметник, било с посмъртна пенсия.
Приказките и легендите противопоставят героя на подлеца, а също героя на обикновения човек. А ти се взираш в това противопоставяне на бляскавия вечен ореол на героя срещу отречената, мизерната нищожност, разумно или инстинктивно безчестие на подлеца и виждаш колко несъмнено по-човешки, по-искрен и по-честен е образът на онзи, който трябва да понесе страданието, че не е и не може да бъде герой онзи, който трябва да понесе наказанието за своята слабост или презрението за своите недостатъци. Ти виждаш, че е противопоставен камъкът на героя срещу тялото на живия човек.
Ти виждаш, че история, легенди за герои и подвизи, поетични балади и летописни хроники, национални химни и разпалени речи, като издигат героя върху специален пиедестал, с това издигане те по същество превръщат останалата част от хората в подлеци. Защото героят със своята изключителност не е нищо друго освен нашето отрицание. Спасявайки ги от някаква опасност, героите всъщност са се изплювали в лицата ни, за да ни отрекат като по-слаби същества. И ти намираш, че героизмът, когато не е акт на лудост, е акт на безчестие. Защото заради своя ореол един герой се е отрекъл от своите естествени права и задължения, отрекъл се е от себеподобните, отрекъл се е от своето предназначение. И ти виждаш, че той е скалпирал своята жива глава, било за да украси мъртвата ограда на идеята си, било за да изпита насладата на собственото си превъзходство над другите.
Героизмът е само един миг, а животът не е миг. И колко лесно е да бъдеш герой в един миг, вместо да бъдеш човек цял живот.
И ти си казваш, Слава Богу, че природата е раждала и ражда човеци, а не герои.