Направихме ли достатъчно децата ни да станат по-добри от нас? ~ Георги ДАНАИЛОВ

За децата и техните родители, добротата и възпитанието ~ с думите на големия български творец, който ни напусна на 8-ми март

„Защото аз не знам по-загадъчно, по-емоционално, по-трагично явление от това, как детството, богато на възможности, на чувствителност към красотата, на възприемчивост за доброто, детството, пълно с трогателна невинност, се превръща в скучна, еднообразна, изсушена и пресметлива зрелост”

Цели четиридесет години аз бях свързан с възпитанието. През първите двайсет са ме възпитавали, през вторите - аз започнах да възпитавам. Не знам дали успях навреме да се откажа от тази си мисия. Имах достатъчно подбуди да постъпя така, но главното беше опасението, че след своята четиридесетгодишнина човек обича да си внушава, че всичко, което върши, е сериозно. Нещо по-лошо, тъй като му остават все по-малко време и смелост да се промени, той започва да вярва, че това, което прави, е и правилно. Такова поведение винаги крие опасност за околните. Но моята равносметка беше ясна. За двадесет години педагогични усилия не успях никого да възпитам така, както съм се надявал - нито себе си, нито сина си, нито един мой ученик, нито един мой студент.

Смятам, че децата не се "раждат добри", нито пък зли, но съм уверен, че те се раждат с предразположението да станат добри хора, че с много малко, и то болестни изключения, всички деца могат да станат добри хора. За осъществяването на тази възможност, както и за нейното проваляне, е отговорно възпитанието във възможния най-широк смисъл на думата. С други думи, аз вярвам в началата на педагогическия оптимизъм, и то не защото е по-благоразумно да изповядваш разпространена вяра. Не. Еретикът има едно безспорно предимство - не рискува да го обвинят в скучен традиционализъм. Аз обаче поемам този риск, защото все повече и повече се убеждавам, че принципът на оптимизма във възпитанието има свое дълбоко и първично съответствие в природата на човека.

Някога Макаренко изливаше благородния си гняв срещу всички усилия, лишени от ясна, точна и предварително насочена цел на възпитанието: "Колкото и да е странно. в педагогическата теория целта на възпитанието се превърна в почти забравена категория." За да се обоснове, той посочваше следното определение: "Да се възпитават децата, това означава да се развиват техните положителни качества - честност, правдивост, добросъвестност, дисциплинираност, любов към учението, социалистическо отношение към труда, съветски патриотизъм и прочие..."

Иронията на големия педагог срещу този списък на синонимни добродетели важи и днес за всички, които се задоволяват да представят целите на възпитанието като набор от пожелания. Нямам предвид съвременната теория, а съществуващата практика. Нямам амбицията да кажа нови и неподозирани неща. Моята цел е да посоча обстоятелства и явления, които пречат на децата ни да стават по-добри и по-социални от нас самите. Моята цел е предизвикателство към размишления и за да я постигна, не ми се ще да бъда умерен в оценките си. Сигурно ще преувеличавам, сигурно ще бъда краен. Статистическата обективност ми е скучна. Тя не отговаря на нашите вълнения. Защото аз не знам по-загадъчно, по-емоционално, по-трагично явление от това, как детството, богато на възможности, на чувствителност към красотата, на възприемчивост за доброто, детството, пълно с трогателна невинност, се превръща в скучна, еднообразна, изсушена и пресметлива зрелост. Убийството на Моцарт във всеки един от нас, за което говореше Сент Егзюпери, продължава да се извършва. Да не си затваряме очите, да не се опитваме да го отричаме. Каква полза да демагогствуваме пред самите себе си?

Направихме ли достатъчно децата ни да станат по-добри от нас? Да или не? Сигурен съм, че честно сме им мислили доброто, но не бяха ли повече добрите ни намерения? И защо, когато слушам разговори между хора от нашето поколение, отново прозвучава старият напев: "Ние бяхме други." Разбира се, под "други" тактично се крие "по-добри". Наистина, като си помислиш, че от един курс студенти, който не броеше повече от стотина души, най-малко десет станаха професори, още толкова старши научни сътрудници, а почти всички останали достигнаха възможно високи места в попрището, може и да се усъмниш в способностите на поколението, което създадохме. Само че по наше време българската наука започна да се развива бурно и ние получихме места, които бяха свободни. Днес все още заемаме тези места, така че няма защо да се чудим, че възможностите на децата ни са по-ограничени.

Да, но ние бяхме по-големи ентусиасти!

Никога родителската активност не е достигала такъв връх, както в наши дни. Аз не си спомням баща ми да е посетил повече от една родителска среща, да е стоял над главата ми, когато съм учил уроците, не помня някоя слаба бележка да е предизвикала семейна драма от античен характер. Никога - толкова много амбиции, толкова много частни уроци, толкова школи и школички, курсове и курсчета. Никога семейството не е харчило толкова допълнителни средства за образованието на децата. Всичко в името на тяхното бъдеще, в името на тяхното добро. И тези усилия щяха да бъдат оправдани и благородни, ако не се свеждаха до масово невротизиране и на деца, и на възрастни, ако не преследваха неясни, объркани цели, ако добрите намерения не се израждаха в користен практицизъм. Образователният процес стана невротичен, амбициозен заради самата амбиция, родители и деца участвуват в него почти истерично, със сълзи, с безсънни нощи, с дни без игра и радост, с погазване на нравствени принципи.

Семейството, мама и татко, баба и дядо, братчетата, сестричетата, оттук започва всичко и сметките, че това начало може да бъде преотстъпено на обществото, са криви. Детето има нужда не само от храна, сухи пелени, нови дрешки, къпане и изпиране, то иска нежност и любов, майчина ласка и гласа на татко.

Поговорката, че едно дете трябва да се гали само докато спи, важи само ако приемем, че възпитанието трябва да превърне детето в същество, което преди всичко не създава затруднения на родителите. И доколкото всеки един от нас трудно може да се раздели с подобно схващане, ние прилагаме идеята частично. В това се крие и първият източник на недоразумения, първият провал във възпитателната ни система.

Първото несъответствие в моето възпитание се появява, когато баща ми и майка ми не са последователни в отношенията си с мен. Веднъж те се отзовават на моите призиви за общуване, веднъж - не. Ако те имат силата и нервите да не ми обръщат внимание няколко нощи поред, навярно ще свикна, ще се примиря. Ще разбера, че просто ги няма, и толкова. Но те трябва да решат или винаги ще ми обръщат внимание, или само когато според тях, а не според мене, трябва да правят това.

Трагедията ни е взаимна. Ако те идват при мене, когато аз искам, ще бъда щастливо бебе, а те изтерзани родители, ако идват само в определени часове, тогава те ще разполагат с времето си, но върху моята личност ще бъде извършен първият акт на насилие. Все пак аз ще свикна с някакъв порядък на щастие. Лошото е, че те правят ту едното, ту другото, аз не разбирам тази анархия в нежността им и изведнъж се оказвам нервозно бебе.

Невежество и безотговорност е да се мисли, че през първата година детето може да се отглежда между другото. Науката доказа, че първата година от живота на детето е решаваща за неговото развитие. Уви, тя доказа, че и втората, и третата са също така решаващи, по същество цялото ранно детство е решаващо. Тогава кога майчиното присъствие и грижи могат да бъдат заменени без ущърб за децата. Никога. Но това "никога" е само романтика и дори изглежда назадничаво. Истината е, че обществото има нужда от жената не само като майка на децата си. Истината е, че и жената има нужда от своя професия и осъществяване като личност вън от семейството. А за онези жени, които твърдят, че биха били напълно задоволени, ако се занимават единствено с отглеждане на децата си, мисля, че не са искрени или просто настояват за една възможност, защото не им е напълно предоставена.

Казват, че внуците са обичани повече от собствените деца. Навярно в това има истина. Животът, който си отива, е по-отзивчив към онзи, който току-що се е появил в рода. Любовта, която не сме смогнали да дадем достатъчно на нашите деца, предлагаме на внуците, готови сме дори на излишъци. Когато децата ни са се появили на света, ние все още сме били пълни с амбиции и надежди, все още сме вярвали, че има какво да очакваме за самите себе си, и затова не сме се раздали изцяло на тях. Но сега времето е към своя край, за амбиции не остава сила. Младите имат свой живот и все по-малко нужда от нас. Остават ни внуците.

Детето забелязва всяка несправедливост, която го засяга, и не може да види онази, която засяга другите. Това се наблюдава най-често в семейства с няколко малки деца. Една милувка в повече и наскърблението е налице, едно лакомство в повече и ето че се чувствувам ощетен и пренебрегнат, появява се ревност като при кучетата, които не могат да понасят стопанинът им да любезничи с друго куче.

Казват, че само дете вкъщи израства егоист. Аз не вярвам в общовалидността на това твърдение. Едно дете вкъщи е просто по-самотно и по-нещастно! Но сигурно е, че там, където децата са две и родителите отреждат повече внимание на по-малкото и по-беззащитното, настъпва конфликт. По-голямото започва да се чувствува изоставено и ако бащата и майката са несъобразителни, то много скоро ще намрази виновника за неговата ограбена любов. Тази ненавист може да продължи и тогава, когато равенството е възстановено, когато мама и татко се стремят да докажат, че обичат и двамата еднакво. Все едно, ревността е попаднала в дъното на детската душа, тя може да не се осъзнава, но ще се прояви най-неочаквано, по съвсем непредвидим повод. Много усилия ще ни струва да я премахнем.

Макаренко писа: "Детето е рентгенова снимка на семейството." Към това находчиво определение искам само да добавя, че в семейството и никъде другаде най-напред се подготвят и кълнят почти всички асоциални качества на бъдещия член на обществото.

И сега не на шега ще кажа, че животните нямат проблеми с възпитанието, а хората имат точно защото променят света. Възпитанието изостава от общественото развитие, защото залага на сигурността и миналия опит. То подготвя бъдещето, разчитайки повече на миналото.

Ако ние възрастните съумеем да проявим малко мъдра воля и запазим света читав за децата, това ще бъде най-добрият педагогичен акт, на който сме способни.

От „Убийството на Моцарт”
Снимки: БНР, monitor.bg

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK