Борис Априлов се ражда на 21 март 1921 г. в град Малко Търново, където семействата на родителите му намират убежище след прогонването на българите от Източна Тракия, Турция. Завършва гимназия в Бургас. През 1947 година е поканен от Радой Ралин да работи във вестник "Стършел" и семейството се мести в София. До 1959 работи там като редактор.
(Борис Априлов в двора на ул. Добруджа №2, верандата на бившата редакция на в-к Стършел)
През 1956 г. заедно със съпругата си посещава Лондон и Западна Европа в частно пътуване, което му струва кариерата във вестник "Стършел". Анонимно писмо го набеждава, че е английски шпионин, пее шлагери от английски и американски филми и пътува до Лондон. Предупреден навреме от тогавашния главен редактор на вестника Димитър Чавдаров – Челкаш, Априлов подава оставка преди да бъде уволнен, като впоследствие попада в черните списъци на неблагонадеждните – почти не работи на заплата, а се издържа изключително с писателска дейност.
През 1990 г. гостува в Израел. Там умира на 10 април 1995 г.
Творчеството на Борис Априлов е обемно и многообразно по жанр: хумористични разкази, очерци, фейлетони; сатирични повести, новели, пиеси, радиопиеси, сценарии за филми, телевизионни драми, сериали за деца.
Най-известните и обичани произведения на Борис Априлов са цикъл от романи и повести за приключенията на лисичето Лиско, някои от които са включени в програмите на училищата. Жанрът на творбите е труден за определяне и се променя през годините. В тях се съдържа и хумор, и сатира, и гротеска, и лирика – и всичко онова, за което е било забранено да се пише в книгите за възрастни.
Днес поредицата "Десет приключения на Лиско" от Борис Априлов е от ранга на световните класики като "Мечо Пух", "Пипи Дългото чорапче" или "Малкият принц".
Когато видиш вирнат нос –
в носа му се засмей!…
А вири ли се още той –
в носа му ти запей:
– Внимавай, ще се спънеш,
ще паднеш по лице…
Искам да ти кажа, че ако всеки седеше у дома, нямаше да има нищо. Представи си: Христофор Колумб цепи дърва на двора и прави туршии. В това време Америка чака ли, чака. Да я открият.
Светът – това е нещо много красиво – отвърна Костенурко. – Не можеш да си представиш по-красиво нещо. Направено е от вода и суша, като е спазена следната пропорция: две трети вода и една трета суша.
– Много са го разводнили – разочарова се лисичето.
Тежко е да си откривател — мислеше си той. — Неблагодарна работа. Уж откриваш нещо ново, а откритието ти внезапно експлодира и те прави на прах.
Да си разправя нашият Лиско, че тръните свършват ...
– Как свършват? – учуди се Домби.
– Иди разбери!... Казва, че свършват. И кислородът свършвал. След време нямало да има кислород за дишане, това било голям въпрос и всичко живо ще загине без кислород. След триста години няма да има кислород дори за химически опити. Затова бързам да опаса тръните. Представи си, че тръните се окажат повече от кислорода – остават си, стърчат на поляната, а Мокси го няма ...
Защото, Домби, има удоволствие и в яденето. Хванеш тревичката, огънеш я, почувствуваш я на езика, лапнеш я, после я погълнеш — голяма работа! Това удоволствие не може да се замени с нищо. Не ми говори пък, ако вместо трева консумираш тръни…
– Добре де, какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?
– Едно копче с две дупки.
– Нямаш ли някое с три?
– Не.
– Дай го.
В този миг лисичето си мислеше колко хубав е светът… Със всичко: бръмбари, пеперуди, пчели, мравки, моксита, димбита и домбита. Лиско си помисли и за своя кратък живот, в който му бе съдено да умира няколко пъти от орли и акули. Помисли си колко много го е страх сега от туй неизвестно същество, което може би е само нищо и никакво вещество или пък антивещество, способно да се превърне във всичко, да се преструва, ако трябва, да се прави на веселяк и в даден момент – ам!… Може би е привидение, може би има привидения, защото нищо не е доказано изцяло, а има и далечни непознати светове, които си нямат друга работа и пращат ли, пращат свои хора по разни поводи, с различни намерения; може би този Чими с извънпланетното име Чимиджимичамиджоми е пратен, за да го отвлече или погълне, сега е модерно да се постъпва така, поне в книгите, но нали книгите отразяват живота?…
И така… Какво стана?… Какво се получи на практика?… Аз си вървях по пътеката както всеки ден… Чакай!… Да не би?… Не, не сънувам. Тази сутрин станах както винаги, както винаги забравих да се измия и тръгнах. Отидох на Моята Полянка. Полежах на слънце. После изядох пет или трийсет лешника. След това изядох около петдесет и три къпини… Горе-долу петдесет и три. След това се запитах защо ли все още не ме викат, когато става късно и водата в Резедавия вир е вече затоплена?… Запях и тръгнах по пътеката, която всеки ден свършваше на друго място, а днес свършва тук, където някой е поставил някаква дупка… Така че на практика се получи следното: аз щях да падна в дупката. Но не паднах, понеже съм Лиско… Такаа!. . После!… Няма после. Това е… Ако не внимавам, ще отида чак до края на дупката, който се намира не къде да е, а ДОЛУ.
ПЕСНИЧКАТА ЗА НИЩОТО
Гледаш – към теб идва нещо
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
нищо, а пък идва къмто теб.
Питаш го – как си бе, нещо.
То разговаря горещо,
всъщност не казва то нищо,
нищо, а говори си със теб.
От нищото нещо не става,
защото си е нищо то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.
"Желанието ми беше да напиша весела книга, която да се чете и от децата, и от възрастните. В нея се разказва за невероятното приключение на едно лисиче, отвлечено в гнездото на орела Каменар – вековен враг на дружно живеещите обитатели на Тихата гора. Животните се заемат да спасят лисичето и успяват.
Прочетох книгата на своите деца и те я харесаха. Но това още не е гаранция, че съм успял. Моите деца приличат на всички останали деца, които имат слабост към родителите си, особено когато са писатели." ~ Борис Априлов (в-к "Народна младеж", бр. 2681 от 18.02.1957)
Снимки: Борис Априлов ~ личен архив Джина Василева (дъщеря на писателя) – любезно предоставени на WEBstage