196 години от рождението на големия френски творец и Баща на модерния критицизъм
„ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко
и през дима бесило стърчи като кошмар.
И ти си близък с нея – с изтънчената твар, –
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!”
От „Към читателя”, Au Lecteur, 1857
(Portrait of Charles Baudelaire, 1848 -1849 ~ Gustave Courbet)
Париж, Париж, убиец и баща на моите надежди тиховейни...
Какво е изкуството? Проституция!
Има само три същества, достойни за респект – свещеникът, войникът и поетът. Да знаеш, да убиваш, да създаваш.
От утробата на изкуството е родена критиката.
Всеки здрав човек може да изкара два дни без храна. Но не и без поезия.
Светът се върти около неразбирателството.
Любовницата е бутилка с вино, съпругата е бутилка от вино.
Харесва ми Вагнер, но моят тип музика е звукът от котка, провисена за опашката през прозореца, опитваща се да се хване за стъклото с нокти.
Винаги съм се чудел на това, че на жените е позволено да влизат в църквата. За какво могат те да говорят с Бога?
Животът е болница, в която всеки пациент мечтае да се премести на друго легло.
Всичко хубаво и благородно е дело на разума и логиката.
Жената е покана за щастие.
И мъдрите, и пройдохите мислят за удоволствието и всеки тича към избраното от него кътче, за да изпие чашата на забравата.
Гениалността не е нищо друго, освен повторно уловена младост.
Тъй като въображението е създало света, справедливо е да го управлява.
Малцина имат право да царуват, защото малцина са обладани от голяма страст. А тъй като днес всеки иска да царува, никой не умее да управлява себе си.“
Танцът разкрива всичко мистериозно, скрито в музиката. Танцът е поезия с ръце и крака.
Всички сме родени, белязани от злото.
Всеки, който знае как да забавлява, има правото да говори за себе си.
Франция не е поетична. Тя дори чувства когнитивния ужас на поезията. Сред авторите, които използват стихове, тя винаги предпочита най-прозаичните.
Свещеникът е изключителен човек, защото той кара тълпата да вярва в шокиращи неща.
Откъдето и да идваш – Рая или Ада – какво значение има, о, красота!.
Душата на виното
Щом падне здрач, душата на виното запява:
– Човеко, чуй – за тебе, о, братко угнетен,
от светлина и обич изливам аз прослава,
щом восъкът ме пусне от своя стъклен плен.
Знам колко пот и слънце парливо се е ляло
на хълма гол, опален от летния пожар –
да се родя, да вдъхнат душа и в мойто тяло;
но аз не съм злосторник, неблагодарна твар,
една е мойта радост – да падам, да лудея
в гърлата на мъжете, измъчени от труд,
за мен гръдта им гроб е, но по е сладко в нея,
отколкото в зимника сред плесен, мрак и студ.
Не чуваш ли в неделя как всичко тук ме слави,
надеждата как пее и в моите гърди?
На масата с навити до лактите ръкави,
и ти ще ме възхвалиш, по-весел от преди:
В очите на жена ти пак радост ще засвети,
ще влея кръв и сили и на сина ти блед,
за него – тоя крехък борец с безброй несрети –
ще бъда като масло за мишци на атлет.
Амброзия ще бъда за твойта вечна жажда,
аз – зърното в дланта на Сеяча всепризнат,
и любовта ни само Поезия ще ражда –
избликнала към бога като невиждан цвят.
Из "Цветя на злото", превод Кирил Кадийски
Снимка: "Nadar", Gaspard-Félix Tournachon (1820-1910)
