Българският Великден ~ Тончо ЖЕЧЕВ

Навръх Великден, 3 април 1860 г., цариградските българи проведоха акция, която стана една от връхните точки във възрожденските борби. Още тогава Г. С. Раковски оценява толкова високо станалото, че смята този ден свят в новия български календар, ден, който трябва да се празнува всяка година. Националният календар на българите по това време е почти бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбелязваме празниците. Раковски е искал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото им летоброене. Но дойдоха други събития, личности, постепенно българският календар се запълни с много червени точки и ние вече почти забравихме този празник...

Едва ли денят за акцията е бил избран случайно. В този момент на своите борби българите в турската столица се чувства- ли самотни и изоставени от всички: намирали се в най-остър конфликт с католическите попълзновения на Изток; трябвало да лавират между всички велики сили; да се борят с могъщата патриаршия, наследник на византийското минало; предпазливо да заобикалят Високата порта; да надхитряват всички. Празникът Възкресение Христово бил подходящ от всяка гледна точка за техния смисъл.

На него в малката българска църква на Фенер се стичало огромно множество, големият двор почернявал от хора, кои-то искали да присъстват на тържествената служба, вече втора година ръководена от българския епископ Иларион Макариополски на църковнославянски език. Станалото в такъв ден нарушение на върховните църковни канони трябвало да привлече вниманието на всички фактори в имперската столица – на руските църковни кръгове и дипломати, на западните представители, а за Високата порта трябвало да прозвучи в политическа гама, като намекне за силата и множеството на събралите се. Организаторите се надявали болезнено да уязвят и засегнат стоящата редом патриаршия и поради това, че тъкмо на Великден, най-големия християнски празник, българите се бунтуват против цялата система на Източната църква.

Във вековната вражда между Източната и Западната църква се беше очертало едно немаловажно различие. По-точно, различието на техния поглед за света и живота имаше един немаловажен израз. Най-големият празник за католическата църква постепенно стана Рождество Христово, Коледа, и това символизира католическия поглед за света като непрекъснато раждане и обновление, като безкрайно начало на вечен живот на земята. Този акцент върху раждането символизира цялата тежест, която западното християнство дава на „отсамния“ свят за сметка на „отвъдния“.

С течение на вековете като най-голям празник за източното православие стана Възкресение Христово, което символизира по-голямата връзка на тази черква с източния мистицизъм, с мистерията на смъртта, неговата по-голяма „отвлеченост“ и откъснатост от земните дела. За разлика от западното християнство, на Изток акцентът пада върху кръстния път и възможността не просто за обновление, а за възраждане, за ново възкресение.

В решението на българите да проведат своята акция навръх Великден, след като знаем, че е взето в един от най-острите моменти на борбата с католическата пропаганда, навярно е играло ролята и желанието да се подчертае кардиналната разлика.

Едновременно с това най-големият православен празник в цъфтящата буйна пролет на Цариград е давал необходимия декор и фон за началото на новото българско летоброене, за „възкресението“ на всичките ни национални стремежи, за възраждане силата и значението на българския народ.

От „Българският Великден или Страстите български”, Тончо Жечев, Издателство „Изток-Запад”, 2013 г.

Снимки: epicenter.bg, kultura.bg

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK