Любовта е откровението, че друг човек е точно толкова истински, колкото сте и вие ~ Джонатан ФРАНЗЕН

„Крайната цел на технологиите е да замени естествения свят, който е безразличен към нашите желания.“

Джонатан Франзен e един от най-известните американски писатели на 21 век. Популярността си печели най-вече с  романите си „Поправките“ и „Свобода“ и работата си за сп. Ню Йоркър. В речта си пред колежа Кениън през май 2011, Франзен прави паралел между реалния и дигиталния свят и любовта и модерното „харесване“.

Преди няколко седмици замених три годишното ми Блекбъри Пърл с много по-мощното Блекбъри Болд. Няма нужда да казвам, че съм впечатлен колко са напреднали технологиите в последните три години. Дори, когато няма на кого да се обадя или да пиша, искам да галя моя нов Болд и да се наслаждавам на невероятната чистота на екрана, коприненото действие на тракпада, шокиращата скорост на реакциите му, привлекателната елегантност на графиките му.

Накратко, бях увлечен от моето ново устройство. Разбира се, по подобен начин бях увлечен и по старото си устройство; но с годините тръпката от връзката ни изчезна. Имах проблеми с доверието в моя Пърл, проблеми със сметките, със съвместимостта, а към края се съмнявах дори в здравия му разум, докато не трябваше да призная пред себе си, че съм надживял връзката ни.

Има ли нужда да го споменавам – ако изключим някаква дива, антропоморфна проекция, в която моето старо Блекбъри е тъжно, поради угасналата ми любов към него – че нашата връзка беше изцяло едностранна? Нека все пак да го поясня.

Нека да спомена как повсеместно думата „секси” се използва, за да опише последните модели джаджи; и как изключително готините неща, които можем да правим с тези джаджи – като да им казваме какво да правят чрез гласови команди или да правим на iPhone-а това разтваряне на пръстите, чрез което снимките се увеличават – биха изглеждали на хората преди сто години като магически заклинания, вълшебни жестове с ръцете; и как, когато искаме да опишем еротична връзка, която се развива идеално, ние наистина говорим за магия.

Нека да подхвърля идеята, че нашите пазари откриват и отговарят на това, което искат потребителите, технологиите ни станаха изключително адаптирани да създават продукти, които отговарят на въображаемия ни идеал за еротична връзка, в която обичания обект не иска нищо и дава всичко моментално и ни кара да се чувстваме могъщи, и не прави сцени, когато е заменен с дори по-секси обект и е захвърлен в някое чекмедже.

Да го кажем по-общо, крайната цел на технологиите е да замени естествения свят, който е безразличен към нашите желания – свят на урагани, изпитания и разбити сърца, свят на съпротивление – със свят толкова отзивчив на желанията ни, че се превръща в естествено продължение на самите нас.

Нека накрая да предположа, че светът на технологичното потребление е обезпокоен от истинската любов и че няма избор, освен в замяна и той да обезпокои любовта.

Първата линия на отбраната му е да превърне врага в продукт. Всички вие можете да изброите вашите лични любими, най-отвратителни примери за превръщането на любовта в продукт. Моите включват сватбената индустрия, телевизионните реклами със симпатични деца или даването на автомобили като коледни подаръци и особено гротеското приравняване на диамантените бижута с вечната преданост. Във всички случаи посланието е, че ако обичаш някого, трябва да му подаряваш разни неща.

Свързан с това феномен е преобразяването, благодарение на Фейсбук, на глагола „харесвам” от душевно състояние в действие, което можеш да извършиш чрез компютърната си мишка, от чувство – в изтъкване на консуматорския избор. И като цяло, харесването в комерсиалната култура е заместителят на любовта. Шокиращото за всички потребителски продукти – и преди всичко електрическите устройства и приложения – е, че те са проектирани да бъдат харесвани. Това всъщност е определението за потребителски продукт, обратно на продукта, който просто е това, което е и чийто създатели не са обсебени от идеята да го харесвате. (Тук си мисля за неща като самолетни двигатели, лабораторно оборудване, сериозно изкуство и литература.)

Но ако разгледате това от човешка гледна точка и си представите човек, предопределен от отчаяното желание да бъде харесван, какво виждате? Виждате човек без цялост, без център. В повечето патологични случаи, виждате нарцисист – човек, който не може да понася опетняването на собствения му имидж, което всъщност представлява нехаресването. И който по тази причина отказва да контактува или отива в крайността да прави жертващи неговата цялост стъпки, за да бъде харесван.

Ако посветите съществуването си на това да бъдете харесвани, обаче и ако приемете необходимите привлекателни черти, каквито и да са те, за да го постигнете, това означава, че вие сте изгубили надежда да ви обичат заради това, което наистина сте. И ако успеете да изманипулирате други хора да ви харесват, ще бъде трудно да не чувствате до известна степен презрение към тези хора, защото те са попаднали в капана ви. Може да стигнете до отчаяние, алкохолизъм или ако сте Доналд Тръмп – до кандидатура за президент.

Потребителските технологични продукти никога няма да направят нещо непривлекателно, защото те не са хора. Все пак те са страхотни помощници и благоприятстват нарцисизма. Успоредно с вградената им жажда да бъдат харесвани има и вградена жажда да ни повлияят добре. Животът ни изглежда много по-интересен, когато е отразен през секси призмата на Фейсбук. Играем главна роля в собствените си филми, снимаме се непрекъснато,  кликваме върху мишката и машината потвърждава нашето усещане за господство.

Откакто технологиите са наистина просто продължение на нас самите, няма нужда да изпитваме презрение към манипулативността им така, както към истинските хора. Всичко е един голям безкраен цикъл. Харесваме огледалото и то ни харесва. Да се сприятелиш с някого значи просто да го включиш в личната си стая с хвалебствени огледала.

Може да преувеличавам малко. По всяка вероятност сте отегчени до смърт от ексцентрични 51 годишни, които оплюват социалните медии. Целта ми е преди всичко да очертая контраста между нарцистичните тенденции на технологиите и проблема с истинската любов. Моята приятелка Алис Себолд обича да говори за „слизането в ямата и обичането на някого.” Тя има предвид мръсотията, която любовта неизбежно разплисква в огледалото на нашето себелюбие.

Простата истина е, че опитите да си напълно неустоим са несравними с любовните взаимоотношения. Рано или късно, например, ще се озовеш в грозен спор с викове и ще чуеш как от устата ти излизат неща, които самият ти не харесваш изобщо, неща, които разбиват представата за собственото ти „аз“ като за честен, мил, приятен, привлекателен, контролиращ нещата, забавен, харесващ се човек. Нещо по-истинско от харесването е излязло от вас и изведнъж вие живеете в действителността.

Изведнъж има истински избор, който да се направи, а не фалшив консуматорски избор между Блекбъри и iPhone, но въпросът е: Обичам ли този човек? И съответно, дали той ме обича?

Не съществува човек, чиято истинска същност да харесвате до последната частица. Точно затова, светът на харесване е абсолютна лъжа. Но съществува човек, чиято истинска същност да обичате до последната частица.  И точно затова, любовта е такава екзистенциална заплаха за технологично-консуматорския свят: тя излага на показ лъжата.

Изобщо нямам предвид, че любовта е само борба. Любовта включва и дълбоко съпричастие, родено от откровението, че друг човек е точно толкова истински, колкото сте и вие. Ето защо любовта така, както аз я разбирам, е винаги конкретна. Опитите да обичаш цялото човечество може да си заслужават усилията, но по странен начин те поддържат фокуса в собственото ти „аз”, в личния морал или духовно благосъстояние. От друга страна, за да обичаш конкретен човек и да се идентифицираш с неговите или нейните битки и радости, сякаш са твои собствени, трябва да се откажеш от някои части от твоето его.

Големият риск в случая е, разбира се, отхвърлянето. Всички можем да понесем да не бъдем харесвани от време на време, защото има толкова безкрайно голяма маса от потенциални харесващи. Но да изложиш на показ цялата си същност, не само привлекателната обвивка и тя да бъде отхвърлена, може да се окаже катастрофално болезнено. Перспективата от болката като цяло, болката от загубата, от раздялата и смъртта е това, което прави изкушаващи избягването на любовта и безопасното пребиваване в света на харесването.

И въпреки това болката ранява, но не убива. Когато обмислите алтернативата – упойващата мечта за самодостатъчност, насърчавана от технологиите – болката изплува като естествен продукт и показател, че си жив в един съпротивляващ се свят. Да минеш през живота безболезнено е да не си живял. Дори само, за да си кажеш: „О, ще стигна до тази история с любовта и болката по-късно, може би като мина 30-те” означава да се доведеш до 10 години просто заемане на място на планетата и харчене на нейните ресурси. На това да бъдеш (и го казвам в най-заклеймяващия смисъл на думата) консуматор.

Когато бях в колежа и много години след това, харесвах естествения свят. Не го обичах, но определено го харесвах. Природата може да бъде много красива. И откакто търся сгрешените неща в света, аз по естествен път се въртя около природозащитата, защото там със сигурност има доста сгрешени неща, свързани с околната среда. И колкото повече се вглеждах в нередностите – нарастващо световно население, завишени нива на потреблението на ресурси, покачващи се температури, замърсяването на океаните, дърводобивът ни от последните многовековни гори – толкова по-гневен станах.

Накрая, в средата на 1990-те, взех съзнателното решение да спра да се притеснявам за околната среда. Нямаше нищо смислено, което аз лично бих могъл да направя, за да спася планетата и исках да продължа да се отдавам на нещата, които обичам. Все пак продължих със старанието си да поддържам малък въглеродния си отпечатък, но това беше, колкото да се предпазя от гняв и отчаяние.

Но тогава ми се случи нещо странно. Дълга история е, но общо-взето се влюбих в птиците. Случи се не без известно съпротивление, защото е доста тъпо да си наблюдател на птици, понеже всичко, което изменя на истинската страст е по начало тъпо. Но малко по малко, въпреки същността ми, развих тази страст и макар половината от страстта да е обсебване, другата половина е любов.

И така, да, пазя щателен списък на птиците, които съм видял и да, ходих из необичайни ширини, за да видя нови видове. Но, не по-малко важно е, когато погледна коя да е птица, дори гълъб или червеношийка, да почувствам със сърцето си преливаща любов. А любовта, както се опитвам да обясня днес, е там, където нашите беди започват.

Сега, предвид това, че не просто харесвам природата, а и обичам конкретни и жизненоважни части от нея, нямах избор, освен да започна отново да се притеснявам за околната среда. Новините на този фронт не бяха по-добри от времето, когато реших да спра да се притеснявам – беше значително по-лошо, но сега тези застрашени гори, влажни зони и океани не са просто красиви гледки, на които да се радвам. Те са дом на животните, които обичам.

И точно тук изниква един любопитен парадокс. Гневът, болката и отчаянието ми за планетата нарастнаха, поради моята загриженост за дивите птици и откакто се въвлякох в опазването на птиците, научих доста за множеството заплахи към тях и стана по-лесно, а не по-трудно –  да живея с моя гняв, отчаяние и болка.

Как се случва това? Мисля, че любовта ми към птиците се превърна в портал към важна, не толкова себична част от мен, която никога не съм предполагал, че съществува. Вместо да продължа да живея като световен гражданин, да харесвам, да не харесвам или да отлагам ангажимента си за по-късно, бях принуден да се изправя срещу част от себе си, която трябва направо да приема или да отхвърля с всички сили.

Това прави и любовта с човек. Защото основния факт за всички нас е, че сме живи за известно време и не след дълго ще умрем. Този факт е първопричината за целия гняв, болка и отчаяние. И можеш само да избягаш от него или чрез любовта– да го приемеш.

Когато стоиш в стаята си и беснееш, подиграваш се или свиваш рамeне, както правех аз много години, светът и проблемите му са непоносимо обезсърчителни. Но когато излезеш навън и започнеш взаимоотношения с истински хора или дори истински животни, има съвсем реална опасност да обикнеш някои от тях.

А кой знае какво може да ти се случи тогава?

Източник: optimusmanifestum.wordpress.com
Снимки: Publishers Weekly, Brombergs

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK