Ти отново си на другия полюс, единствен жител на галактиката. Очите ти не могат да срещнат други очи, слухът ти не долавя ничий глас, и е огромно, и е празно, жива пустиня на безумието. Всичко край тебе минава и заминава, без да те забележи, без да ти проговори, без да вземе и без да ти даде. Чувстваш, че всеки контакт с всекиго е недействителен, че всички се разминавате в празното пространство между звездите, пътници отнякъде за някъде, че си страшно сам, непреодолимо сам, предопределено сам вън от себе си и в себе си, толкова сам, че нищо не би могло да ти засвидетелства, че съществуваш.
И ти се струва, че между тебе и другите хора, между всекиго стои неизменно разстояние, че всеки живее в същата категорична самотност, че не е възможно човек да се приближи към друг човек, дори към най-близкия и най-любимия, защото колкото и да се приближават, винаги ще си остават на същото разстояние.
Но тъкмо в този най-краен момент неудържимо е твоето желание да избягаш от твоята самотност, да експлодираш и мигновено да прелетиш разстоянието между тебе и другите, да се откажеш от всичко свое, да влезеш в топлото тяло на най-плътна общност, да наливаш своята кръв в чужди вени и да живееш от топлината на чуждите тела. И всяка твоя мисъл да се размножава в техните мисли, и всяка тяхна мисъл да се ражда в тебе и да не се знае кое е твое и кое е чуждо. И да слушаш оркестър от смеещи се гласове, оркестър от плачещи гласове и всеки миг върховете на пръстите ти да докосват всекиго, докато не остане празно пространство.
Готов си да се откажеш от себе си, да се разтвориш завинаги в общото тяло, да не се чувстваш повече единствен, неповторим и сам.
Но къде са другите?
Снимка(заглавна): Георги Марков в средата на 60-те, архив Любен Марков