Словото, езикът и езиковите бариери
Говорейки за език и слово, винаги ще се стараем да разграничаваме тези понятия преди още мисловната рутина на делника да ги слее.
Словото ще считаме преди всичко за духовно понятие. Увереност ни дават първите редове на книгата Битие: „В начало Бог сътвори небето и земята...”, осветлени от първите редове на Йоановото евангелие: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.”
В началото сътвори Бог и в началото беше Словото - творящата сила на Словото Божие.
Тук Словото ни най-малко не се разбира като език или говор. Бог е Слово и Словото твори; Словото не е реч, а разумна творческа мощ, която църковният език нарича също Премъдрост Божия.
Сетне Словото е дадено на човека като незаличим божествен залог:
„И сътвори Бог човека по Свой образ” (Бит. 1:27).
В какво се заключава понятието образ Божи? Разбира се не в някакво визуално сетивно уподобяване.
Образът Божи в човека се заключава в три основни неща: в свободната воля, в способността за творчество и в дара на словото. И трите винаги са свързани: в словото винаги има свобода и творчество.
Виждаме, че в човека словото вече има езиков израз.
По-нататък според книгата Битие Бог предоставя на Адам свободно да даде наименования на всички останали одушевени твари на мирозданието. И Бог приема този негов пръв словесен и свободен творчески акт. (Вж. Бит. 2:20).
Виждаме, че на човешката словесност също е дадена творческа сила, макар и ограничена.
Когато човекът злоупотребява с дадената му свобода и започва да живее в несъгласие с Божията воля, драматично намалява и силата на човешкото слово, въпреки че тя никога не секва съвсем.
Не закъснява и първият организиран човешки акт против Бога: строежът на Вавилонската кула: „Ще си построим град и кула, висока до небесата” (Бит. 11:4). Израз на сатанинска гордост, акт на духовна празнота и суетна деятелност - такъв е безумният стремеж на тленния човек сам да завладее Творението и да заеме мястото на Бога.
Резултатът от това безумие е т. нар. смесване на езиците. Книгата „Битие” дори запазва единствено число - смесване на езика (Бит. 11:7).
Това навежда на мисълта, че едва ли мигновено са се появили различни езици в света. Може бе преди това се случва нещо друго, по-драматично и по-съществено: човеците изгубват единомислието помежду си. Вървейки против Божията воля, всеки започва да следва своето собствено мнение, да обслужва своите собствени прищевки. Иначе казано, хората запазват речта си, но отпадат от онова, което истински ги обединява - Словото.
Стига се до едно частично изолиране на човешкия език от заложеното в човека слово - с всички катаклизми, настъпили съответно в човешката личност.
Така в резултат от комплексни причини, свързани с всеобщото падение, става възможно в известна степен езикът да бъде и безсловесен - парадоксална безсловесност на езика! В Псалтира неслучайно на нечестивите се дава характеристика чрез тяхната реч или по-точно - чрез тяхната безсловесност. За тях се казва, че „вият като псета” (Пс. 58), или че говорът им е брътвеж, и т. н.
Ние преживяваме болезнено тази езикова безсловесност.
Функциите и качествата на самия език стават нестабилни и лесно клонящи към упадък.
Едни от тях остават сродни с градивното, творческо начало - описателната или художествената реч, напр. Други обаче се обвързват с падението и греха - сквернословие, празнословие и т. н. Нещо повече, в словото на човека се появяват активно деструктивни тенденции: обидата, клетвата, клеветата, заклинанието, магичните формули (които често пъти са и нечленоразделни).
Иначе казано, тъмните и безсловесни страни на душата също се стремят да намерят словесен израз. Получава се нещо като антислово. Това също е парадоксално, но потвърждава, че човекът дори в своето падение остава словесно същество. Божият образ може да бъде силно потъмнен, но не може да бъде заличен.
В светлината на тези разбирания за език и слово откриваме известна
едностранчивост на съвременните понятия. За нас обикновено езикът е само част от онова, което всъщност е: средство за комуникация (в бита, в работата, в бизнеса и рекламата), средство за описание (публицистика, наука), средство за развлечение (цялата популярна литература, която се развива толкова бързо за сметка на истински стойностната). Липсва ни обаче съзнанието за езика като слово и като първостепенна функция на Словото. Намаляло е неговото значение като средство за личностна идентификация (самосъзнание, културна и духовна идентичност), като средство за словесно осъществяване на личността и - не на последно място - като средство за общуване с Бога (молитвен живот, славословие, свещенодействие в света - също словесно).
От всичко това ние в една или друга степен се лишаваме. Известна едностранчивост бележи и развитието на модерния език. То е главно в утилитарна посока, което в резултат води до усилено диференциране вътре в самия него; до обособяване на отделни негови форми със своя специфична лексика и семантика. Създават се предпоставки за едно езиково разделение, което вече не е между хора, говорещи различни езици, но между носителите на един и същи език. Говорим всъщност за белег на разделения в манталитета, ценностите и идентичността вътре, в едно и също общество.
Сякаш всеки народ е започнал да строи по една своя собствена „вавилонска кула”, при която вече не езиците се смесват, а всеки език в себе си девалвира. Това ще рече, че отслабва способността му да изчерпва в дълбочина понятията. Резултатът е в две посоки.
Намалява значението на езика като универсално средство за пълно общуване и разбиране в общността на своите носители, като пълноценно обединяващо звено между тях.
Парадоксално, езикът престава да бъде проводник на Словото и се превръща в препятствие за човека при осмислянето на основни екзистенциални въпроси - живот, битие, смърт, вяра, истина, добро, зло. В крайна сметка, оказва се, че отчуждението от Бога може да е свързано и с езиков проблем.
Една от основните причини за всичко това днес е глобализацията на езика
От една страна, тя води до лесни и светкавични комуникации на глобално равнище, но от друга - до затруднения в общуването в близък план.
Глобализацията на езика е свързана тясно с придържането към утилитарните функции на словото за сметка на останалите. Причините са известни и вече банални: развитие на съобщенията, урбанизация, индустриализация, нови технологии и т. н.
В този контекст следва да очертаем и езиковите препятствия, появяващи се в нашия роден език. Първо, противоречието между неестествено бързо формиращите се нови обществени отношения и влиянието им върху семейството. Все по-често се натрапва неразбирането между поколенията, най-често между родители и деца. Недоумението на родителите, че децата им от една определена възраст нататък „от български не разбират”. Вярно е, че това са и естествени конфликти, свързани с възрастови различия. Но има и друго.
Оказва се, че животът извън семейството всъщност се подчинява на съвсем различни принципи на общуване, свързани с разрушаването на йерархичния модел, който волю-неволю е основополагащ за семейството и дома. С други думи: обществото и семейството вървят по различни пътища; не се развиват еднакво; появили са се двойни ценности - едни, които обществото споделя, и други, които съхраняват семейството. Това води, разбира се, до дестабилизиране на по-консервативното по природа - семейството. Издигнатите в резултат езикови бариери между поколенията са неизбежни. Диалогът между родители и подрастващи е нарушен и по причини, свързани не толкова с разликата във възрастта, колкото със споменатото ценностно раздвояване. Вкъщи се говори „на един език”, разбирай: ценностната система е една, думите имат един смисъл, означават едни понятия, докато навън често пъти езикът е „друг”, изразяващ други принципи и ценности. Един прост пример: вкъщи думи като моля, заповядай, извинявай, прощавай и др. имат много по-буквално и много по-голямо значение, отколкото навън в някои нови социални среди, където арогантността е модел за подражание.
Друг обуславящ фактор е протичането на живота на съвременния човек в определени, повече или по-малко затворени среди със свой език, със своя лексика и ментално-езикови особености. Такива са средите на тесните специалисти със свой специфичен манталитет, а оттам - и език, и начин на общуване. Това е свързано и с промяната и преразпределянето на професиите в света. Много от старите „класически” професии са почти отмрели. Затова пък се появяват други със странни имена и дейности като дилъри, супервайзъри, мениджъри, дизайнери и т. н. Това са среди, които имат и съответно отношение към езика, и съответна култура на общуване. Освен това, те не са приемници на никакви традиции до момента. Те формират самите себе си сега. В динамичния и лабилен процес на идентификация отчуждението също казва своята дума. Хората нямат желание да общуват със среди, към които не принадлежат, и не го правят.
В този смисъл, да направим една препратка към агората на древните
елинизирани градове. Установяваме, че тя няма свой аналог в съвременното глобализирано общество. В агората някога се е случвало точно онова, което съвременните хора избягват: там са се срещали различни хора, напуснали за малко естествената си семейна и професионална среда, за да общуват. Те успявали да намират и разискват универсални теми, които вълнували всички. На агората хората преставали да бъдат „професионалисти” и се осъществявали като общуващи същества, като хора в един по-вселенски смисъл на думата. На агората властва обединяващото гражданско начало - там всички са граждани и това създава универсални интереси. Неслучайно големите екзистенциални въпроси в древността може да са били поставяни от философските школи, но са били обсъждани именно на агората. Затова там се е развивал и един много по-универсален език с огромен потенциал. По-късно, вече в християнизираните общества, този начин на общуване намира приемственост - и във Византия, и в ренесансовото общество, та чак до балканската чаршия. Днес дори големите екзистенциални въпроси постепенно се затварят в средите на тесни специалисти - философи, богослови и пр. Днес няма агора. Даже и чаршията вече е на изчезване. Обществените места като цяло не са същите. В тях не се говори, не се пуши, не се нарушава анонимността... И се образува вакуум. Универсалните форми на общуване не само от далечното, но и от близкото минало, постепенно се подменят с глобални. Между едните и другите има диаметрална противопоставеност.
Универсалната среда винаги е в близък план. Тя е място на общуване на различни нива, но където нагласата е да се преодоляват различия и да се култивира единомислие в разнообразието на мнения и възгледи. В глобалната среда нещата са визирани в отдалечен, общ план. Без значение дали има, или няма физическо струпване на хора. В нея анонимността е принцип. Глобална среда например е компютърният монитор, който в реално време свързва двама души в различни точки на планетата, но милиони ползватели на Интернет в този миг остават анонимни. Глобална среда е и модерното кафене, където се идва с определени хора, но на място никой никого не познава и съседни маси никога не общуват. В глобалната среда под разни форми се развива клубното начало. Хората общуват, разделени по интереси, прегрупирани. Често пъти обаче вместо истинско общуване те търсят свой отражател, чрез когото просто да придобият увереност за темелите на собствения си аз. Ето защо те предпочитат да се обособяват в общества, между които връзката да е слаба и формална. Подобно диференциране се оказва възможно тъкмо в условията на глобализация, когато вече не е така належащо хората да се търсят лично и да се нуждаят активно един от друг. Неизбежно следва и езикова промяна: днес сякаш езикът върви също към обособяване на отделни езикови системи със своя лексика и най-вече - с различен смислов багаж на едни и същи думи.
Например думи като любов, свобода, братство, равенство, справедливост...
Да вземем любов - тази толкова многозначна дума! В едни обществени среди тя се разбира като силна емоционална привързаност към каквото и да било, а в частност - към друг човек. В други среди по-скоро се отъждествява с еротично преживяване. Трети я разбират като хармония между душа и физика. А някои под любов разбират: „да положиш душата си за ближния” или пък от страхопочитание към високото понятие дори избягват да го обсъждат открито. Има и такива, които разбират съвършената любов като съвършено безстрастие, разграничавайки от нея всяка нетрайна земна привързаност! Ясно е колко много трябва да внимава гимназиалният учител, когато говори на възпитаниците си за любов. За свещеника - да не говорим. Но в глобализираното общество сякаш не остава форум, в който представители на тези среди да общуват, за да изяснят заедно, да „сверят” понятието с думата или да обогатят думата с повече понятия. Вместо това, получава се или диалог между еднакво мислещи, който е гладък, но нискоефективен, или инцидентен сблъсък между хора, които на един и същи език просто не се разбират. През последните години често сме свидетели на това по различни радио- и телевизионни предавания, в които само изтичането на ефирното време слага край на безсмислени и безплодни разговори.
Достигаме до третия фактор, създаващ предпоставки за езикови бариери: медиите. Очаква се тъкмо медиите да премахват езикови прегради. На практика се получава обратното. Първо, медиите не са истински свързващо звено нито между отделни хора, нито между социални среди. Това е така, защото те са консервативни и затворени системи, а не отворени и достъпни, както подсказва елементарната логика. Медиите са непроницаеми за непрофесионалисти и медийният език е също езикът на една обособена и затворена среда - една от тези, за които се спомена по-горе! Дори когато тя излъчва послания, това нито е общуване, нито би могло да бъде. Обратната, открита и свободна връзка с публиката почти винаги е симулирана. Тя е мнима. На практика публиката (читатели, зрители, слушатели) си седи няма, езиково безсилна вкъщи и приема. В езиково отношение тя може да бъде формирана, но трудно може да формира, да влияе активно. Освен това, медиите преследват определени цели, които в много случаи са комерсиални. Това е принцип, силно влияещ на техния език (поне в България през последното десетилетие). От друга страна, динамизмът на повечето медии (ежедневни издания, рубрики, предавания, емисии и т.н.) не позволява по-задълбочено и по-отговорно отношение към езика. В резултат от всичко това, днешните медии предизвикват мощна понятийна и езикова девалвация. Езикови клишета се създават и тиражират постоянно. Те достигат до публиката наготово и се възприемат лесно. Същото е и с чуждиците, въпреки че те понякога може и да обогатяват, а не само да ощетяват езика. Проблемът с чуждиците е, когато те се превърнат в езикови паразити или станат езикови шаблони, което се случва най-често. Така езиковият шаблон се внедрява в речника на хората, като отнема силата на словото, превръщайки го в „реч за едно-кратна употреба”. Нещо, което също можем да определим като тежест, потискаща нашата езикова индивидуалност.
…
Маргиналните среди са най-податливи на медийното езиково влияние, може би защото са най-инертни. Често пъти хората са принудени да бъдат инертни. И те си измислят активности: гледат телевизия, не - дрогират се с телевизия, разпалват се от спорт, вкопчват се във вестника. Разговорите при общуването им са коментари върху вестникарските теми или телевизионните предавания, чийто език те подсъзнателно започват да имитират. Да не говорим за цялата масова развлекателна литература или за филмовия език.
Образованието ще поставим като следващ фактор за пораждане на езикови препятствия в българския език. Първо, образователните критерии, които се поставят пред подрастващите. Формулата е: английски плюс компютри. Без тях никой не може да се счита за надеждно образован. И това всички го приемаме като нещо само по себе си положително. Но: какъв английски и какви компютри, и как английският и компютрите езиково си взаимодействат? По тези въпроси вече не можем да останем равнодушни. Английският на нашите ученици е предимно компютърният английски и той обикновено до това ниво се развива. Познанията по компютри, от своя страна, като по правило минават през компютърните игри. В тях езикът е важен, защото се налага да се разбират указания, команди и опции. Но в действителност това е език на първосигнално ниво. Формално погледнато, децата учат език и придобиват компютърна грамотност, а всъщност са застрашени от езиково обедняване.
Друг образователен проблем е писмената култура на българина. В училище ние не се учим да се изразяваме добре в писмен вид. Навикът да общуваме писмено, струва ми се, почти се е изгубил. Това се дължи и на развитите технически средства за комуникация - при наличието на ес-ем-ес, мейл и телефонна връзка, писмото и картичката губят предишното си значение.
Но, от друга страна, навиците за писмено общуване са въпрос и на културни традиции, свързани с развитието и съхранението на езика. В това отношение образованието ни има още какво да направи. Езикова бариера е, когато речникът на хората е беден, освен това пълен с паразитни чуждици, а езиковите им навици са на първосигнално ниво. Тази бедност не може да не се отрази както на общуването помежду им, така и на тяхното личностно самоопределение и самосъзнание.
Разбира се, че езикови бариери на равнище елементарно общуване не може да има. Хората винаги ще се разбират, когато се питат колко е часът, и винаги всички ще разбират прогнозата за времето или какво пише в менюто, когато са на ресторант.
Бариерите са по-дълбоко и по-сложни. Би могло да се каже: бариерите дори не са в езиковите промени сами по себе си, те са в частичната загуба на словото в нас като изконно понятие.
В този смисъл те не са винаги между отделни индивиди или между отделни социални групи. Езикови бариери понякога се издигат вътре в нас самите. Те ни пречат да опознаем и изразим по-добре, по-словесно себе си. Не на последно място - затрудняват достъпа ни до Бога, Който Сам е Слово и Който е вложил словото в нас.
Източник: dveri.bg
Картини: Игор Белковский