Човек може да се престори, че има чувства, но не може да се престори, че има мисли ~ Ерик-Еманюел ШМИТ

Ерик-Еманюел Шмит е роден на 28 март 1960 г. във Франция. Двамата му родители са учители по физическо възпитание. Израства в Савой като атеист, а впоследствие приема християнството. Като дете се увлича по музиката, като от 9-годишен свири на пиано и иска да стане композитор. Един ден майка му го води на представление на „Сирано дьо Бержерак“ с Жан Маре, след което театърът става негова страст, а да бъде писател – негова мечта. През 2001 г. Шмит е удостоен с Голямата награда за театър на Френската академия.

Световните религии играят важна роля в произведенията на писателя. В поредицата си „Невидимия“ се опитва да намери хармонията на религии и култури. В първата книга от нея – „Миларепа“ е изобразен тибетският будизъм. Вторият том „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ е посветен на суфизма, течение на исляма, като също се свързва и с юдаизма. Третата книга „Оскар и розовата дама“ е посветена на християнството. Книгата „Децата на Ной“, едно сравнение на юдаизма и християнството, е кулминацията на поредицата. „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ е удостоен с немската награда за белетристика през 2004 г.

Произведенията на писателя са преведени на повече от 40 езика и са публикувани или играни в повече от 50 страни по света. От 2012 г. е академик в Кралската академия за френски език и литература на Белгия.

Ако се интересувах от това, което мислят всякаквите там тъпаци, нямаше да ми стигне времето за онова, което мислят умните хора.

Стойността на противниците прави стойността на състезанието и цената на победата.

Човек може да се престори, че има чувства, но не може да се престори, че има мисли.

Извисеният човек се показва приятелски настроен, без да фамилиарничи, а вулгарният фамилиарничи без приятелско чувство.

Да върши човек забележително дело е по-важно, отколкото да бъде забелязван.

Животът е забавен подарък. Първоначално го преоценяват – мислят си, че им е подарен вечен живот. След това го недооценяват, намирайки, че за нищо не става или че е твърде кратък, и са почти готови да го захвърлят. Накрая разбират, че това не е бил подарък – просто са им дали живот, за да се възползват от него. И едва тогава се опитват да го ценят.

Ние забравяме, че животът е тънък, крехък и ефимерен. И правим всичко, за да изглеждаме безсмъртни.

Да приемеш неизбежната тъга. Да се съгласиш с трагичното в съществуванието. Да не се настройваш срещу и да отричаш живота. Да спреш да го мечтаеш различен от това, което е той. Да се слееш с действителността. Каквато и да е тя.

Ти ми даряваш мъдростта да казвам „да“. Причудливо е това „да“, когато моето време и моето интелектуално възпитание, както и всички наши идеологии, ни дават илюзията, честваме сили като се противопоставяме с „не“.

Тази вечер си простих.

Простих си, че нямам силата да променя света. Простих си, че не мога да се меря с природата, когато тя ни руши. Простих си, че единственото ми оръжие е състраданието.

Тази вечер си простих, че съм човек.

Благодаря ти.

Обикновено животът е убиец на истории. Понякога сутрин на човек му се струва, че ще започне нещо ново, пълнокръвно, чисто и изключително, а след това звънва телефонът и с това свършено. Животът ни сече, разпилява ни, стрива ни на прах и ни отказва една единствена чиста линия.

Страданието си е страдание, силно, несравнимо, каквато и да е причината за него. Усещането за трагично няма мерна единица. У дете или у зрял човек, поради добри или лоши причини, то си е трагично. Тази безнадеждност заради една изгубена фиба се превръща в метафора на всички мигове на отчаяние.

Думите са били измислени за ежедневното в живота и им е трудно да предадат необикновеното.

Жизненият опит е свещ, която осветява само човека, който я държи.

Вместо човек да се оплаква от тъмното, по-добре да запали светлина.

Тайната на щастието е в това да не бързаш.

Миналото не е страна, която човек лесно оставя зад гърба си.

Когато се обърнем към живота си назад, ни изглежда, че той бъка от „защо“, които навремето не сме чували, и че гъмжи от кръстопътища, на които сме забелязвали само правите линии.

Всяка омраза несъмнено е разочарована любов.

Жените са като зайците – лесно се хващат за ушите.

Музиката винаги казва истината, а интелектът се проявява след това… Същото е и когато пиша пиеса. Винаги се опитвам да чуя музиката на душата, тоест нещо повече от обикновените думи.

Щом фактите започнаха да заменят надеждите ...

Магистралите казват: минавайте, няма нищо за гледане.

Любопитно е човек да смята неморалността за съвременна, а също и наивно... При всяко ново поколение младите имат чувството, че те първи измислят порока, що за презумпция?

Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болка и без идеал. Ако за това плачеш, то трябва да плачеш неспирно ден и нощ…

Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделяне от света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отвежда до вярното пристанище. Най-сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше далеч, като мишена. Дали някога щях да успея да стана човек?

Снимки: l1visible.com, RTL.fr