Дани РАДИЧКОВ и животът като игра на гъски

Ако най-малкият внук на Йордан Радичков беше станал космонавт, това би било невероятна сензация. Но 27-годишният Дани Радичков от години се занимава с писане и това е естествен процес. Думите, словото, книгите, писането, те не хвърчат безгласно из въздуха току така. Те си имат извор в семейство Радичкови и той не е пресъхнал. Напротив – бълбука и разказва малки човешки истории, истории за живот на каишка, истории за игра на гъски. Тия истории ги пише Дани Радичков, който в началото на годината издаде своя втори сборник с разкази, озаглавен „Игра на гъски”. Книга, в която всеки герой си има име, презиме и фамилия, обитава конкретно място в пространството, има си и адрес, затова въпреки залюхания си характер, няма опасност да се изгуби в света. Защо такива подробности относно героя, питам автора Дани Радичков.

Аз държа всеки мой герой да има пълно име. Защото в мига, в който посегна да го създам, това е някаква отговорност и аз не мога да го оставя тоя човек да ходи гол и бос, безименен, наляво, надясно. Това е уважение към създаването на тези персонажи, те са ми близки и ги обичам. И искам и на тях да им е добре.

Твоите герои, каквито и абсурдни ситуации да обитават или сами да си създават, са светли души, пълни с вяра в добрия край. Ти като тях ли си?

Едни от най-мрачните неща, които съм писал, съм ги писал, когато съм бил изключително щастлив и много спокоен. Не зная защо е така, но е вярно. Относно лекото чувство на героите ми – навярно това е, защото в крайна сметка вярвам в силата на човешкия дух. Не харесвам невярата в човека. Защото колкото и лоши примери да има в цялата история на човечеството, не бива да забравяме, че в тая история има и много прекрасни примери.

***

„Такива са хората тука, грижат се един за друг, по малко и за себе си. Обичат се истински, а като се карат, по-истински се карат отколкото ние с тебе. Казват си всичко. Може да псуват, може да такова-онакова, ама на другия ден все ще се помирят. Нямат друг избор. Толкова малко земя под краката им, пък те да не могат да съжителстват върху нея – това неразбирателство би било самият ад. И те никога не биха го позволили”.

От „Игра на гъски” (Разказът от едноименния сборник)

***

Приятелите ти се отнасят с особено чувство за хумор към творческите ти  изяви. Един от тях сподели, че си е купил твоята книга само защото е решил, че е на дядо ти. Кой всъщност е най-яркият ти спомен за него?

Често ме питат, какво ми е завещал дядо ми - някаква голяма мисъл, например.  Това е голямата ирония – че ми е дадено да съм роден в семейството на този човек, но да не го познавам твърде добре, защото той си отиде от този свят, когато аз бях в 8-ми клас. Но един от най-светлите ми спомени е от 9-ти клас, когато него вече го нямаше – тогава бягах от час, за да чета книгата му „Прашка”, която остави завинаги трайна следа у мен. Другата много ценна за мен книга е пътеписът му за Сибир „Неосветените дворове”. Това са ми спомените от моя дядо и разбира се, цялото творчество, което е оставил.

***

"Бог може и да го има, но може и да го няма. Но ти живей тъй, все едно че го има."

Йордан Радичков, който цитира сибирски шаман в разказите си от тайгите на Якутия („Неосветените дворове“)

***

На представянето на книгата ти стана ясно, че с голямо удоволствие крадеш от Кафка, посягаш и на Фокнър, обичаш Гогол и руските класици. Не е ли твърде мрачен светът на техните произведения?

Те представят целия абсурд и тежест на човешкия живот, и това е същността му. Винаги това сме си говорили с моите приятели – че не е възможно всеки ден са ходиш с усмивка като дебил, да демонстрираш, че всичко е прекрасно, чудесно. Напротив – трябва да изживееш всички трудности на живота през земния си път, всички тежки неща, защото това означава да живееш в пълнота. Не можеш да си затвориш очите за тъгата, за страданието, загубата. Но не трябва да се заключваш и в затвора на тези преживявания. Трябва да си всеобхватен. Що се отнася до тия автори, те със замах описват абсурда, който е чисто социална реалност – нещо, абсолютно вярно за мен. От както свят светува, не мисля, че светът е място нормално за живеене. Много трудно е да се говори за нормалното въобще. Аз съм писал курсова работа именно върху Гогол и Чехов – „Дневникът на един луд” и „Палата №6” - за лудостта и нормалността и кой е луд, и кой - нормален. В „Палата №6” – кой е луд, кой играе лудия? Обществото ли е лудото, или лудият е лудия, или лекарят е лудия, че си говори с лудия, че лудият е по-интелигентен от обществото? Кой е лудият? И това са велики работи, в които е казана огромна истина. Гогол и неговият „Ревизор”, в който се пита: На кого се смеете? - На себе си се смеете.

Ти на какво се смееш?

Най-вече на шегите на моите приятели. Обичаме едни странни шеги да си разказваме. Например: две мишки играят карти, едната казва „шах”, а другата – „тва да не ти е тенис, бе!”

Казваш, че твоите писани истории разсмиват баща ти и разплакват майка ти, актрисата Мария Статулова. Сцената предизвикателство ли е за теб, би ли написал пиеса, моноспектакъл за своята майка?

Театралното преживяване ми харесва, то е вдъхновяващо. То е част от моето детство. Имам такива мисли в главата, но имам още много пиеси да прочета, докато стигна до сцената. Нужен ми е опит с тая материя, някой ден може пък и да стане. Не зная дали бих могъл да напиша пиеса за нея, тя вече има своя изключителен моноспектакъл „Надежда сляпата”, който преди време игра в Народния театър. Покъртителен, голям моноспектакъл. Аз няма какво да пиша, тя вече го е изиграла.

***

„Аз съм се родила така – майка ми стъпва на един смок и си го туря на ума. Затуй съм се била родила сляпа... Аз затуй не го знам Господа накъде гледа, само той си знае. И аз се раждам и почвам да плача. Знам си, че съм саката в очите, мъчно ми е и си плача, плача, плача... и се чудят какво да правят вече с мене. Една нощ баща ми търпял, търпял, па станал, че ме грабнал, и бух в стената, та дано млъкна. Хубаво де, ама аз не млъквам. И той пак – блъска ме, блъска ме, и аз си заспя едно хубаво. Мама ми била разтягала очите, та дано прогледам. Разтягала ги, разтягала, ама нищо не направила. Ама добре,че пак виждам малко, щото има хора нищо не виждат...”

Мария Статулова в „Надежда сляпата”, текст Боян Папазов

***

Кои са твоите герои в реалния живот?

Не  мога да говоря за герои, ще отговоря, че най-важни са хората до мен – най-близките ми. Тези, с които споделям, на които се опирам, когато е трудно.

Мария Тонева за WEBStage

Снимки: Иван ЧЕРТОВ
Дани Радичков и майсторът на преводите от китайски Стефан Русинов, на премиерата на „Игра на гъски”, което си беше чисто представление

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK