Записки от личния дневник на обичаната поетеса

Свърши бригада, лято, всичко.

Всъщност не съвсем. Има още една седмица. Тя ми е белязана от Господа. Защо? Защото онази смешна детска глуповатост, останала ми още отпреди, отново ме обхваща – някак омайваща и, струва ми се – съвсем не случайна. Всяка година по това време аз ставам някак болезнено чувствителна, тръпкава като новородено, оставено на студ. Просто живея много бързо. Ако кажа на някого това, знам, че ще ме помисли за умопомрачена. Но не зная защо, точно така го чувствам – живея много, много бързо. Всичко, което имам, което е мое, ми принадлежи много повече. Струва ми се, че всеки мой жест се повтаря за стотен път, цели моменти ми се струва, белязана от господа седмица – и миналата, и по-миналата година, или може би още когато бях седмокласничка, по-скоро шестокласничка, преди седмия клас, и ходех на лунапарк. Казах детска глуповатост, а след това – веднага – чувствителност, болезненост, тръпкавост. Няма нищо несъвместимо и противоречиво. Аз бях още тринадесетгодишна, а сега съзнавам, че всъщност съм била една малка, много малка жена. Детска глуповатост казвам условно, как иначе бих могла да назова онова велико съчетание на страст и нежност – стихийни, неосмислени, неосъзнати, непредопределени за никого и нищо конкретно, които все пак владееха моето малко, но безбройцветно сърце. Всичко у мене беше така нерутинирано, така натурално. Несъвършена бях; повече съм сега.

6 септември 1979 г., четвъртък
Петя Дубарова