„Уолдън, или Живот в гората“ излиза през 1854 и се радва на изключително добър прием. Когато се оттегля на езерото Уолдън в проста колиба, която сам си е построил, американският философ Хенри Дейвид Торо поставя началото на един оригинален експеримент. Идеята му е, че животът ни е ненужно усложнен от излишествата и условностите на цивилизацията. Простият живот близо до природата връща човека към изконните му ценности, до истинската му същност. Творбата му „Уолдън“, от която ви представяме избрана част, е своеобразен дневник на този интригуващ житейски експеримент, продължил 2 години, 2 месеца и 2 дни. Целта му е да покаже на дело, че човек може да бъде творец на своя живот, да го опрости до самата му същност и да му придаде собствен смисъл.
Кралете и кралиците, които само по веднъж обличат някоя дреха, макар да е специално изработена от придворните шивачи, не познават удоволствието да носиш удобна дреха по мярка. Те по нищо не се различават от дървените стойки, на които се окачват новите дрехи.
Ден след ден, дрехите ни все повече се приспособяват към нас, белязани от нрава на своя притежател, додето накрай с тях не ни се разделя почти толкова, колкото и с телата, та също прибягваме до грижи и медицинска помощ за възстановяването им.
Досега никой не е паднал в очите ми, задето е имал кръпка на дрехата си; убеден съм обаче, че у повечето хора стремежът към елегантни или поне чисти и здрави дрехи надделява над стремежа към чиста съвест. А всъщност неизкърпените дрехи не издават никакъв друг грях освен немарливост.
Понякога провокирам познатите си с въпроси като тоя: „Бихте ли обули панталон с кръпка или два шева над коляното?“ Повечето възкликват тъй, сякаш това би провалило бъдещето им. По-лесно биха докуцали до града със счупен крак, отколкото да се приберат със скъсан панталон. Станала ли е злополука с краката на джентълмена, това може да се поправи; ако обаче подобна злополука е сполетяла крачолите на панталона му – надежда няма – защото той се съобразява не с достойното за уважение, а с уважаваното от обществото.
Познаваме съвсем малко хора и твърде много панталони. Облечете някое плашило в костюма си, застанете гол до него и ще видите, че повечето хора ще започнат да поздравяват плашилото.
Неотдавна минавах покрай една нива и като видях шапка и палто, окачени на прът, веднага разпознах собственика й. Само дето беше по-очукан от градушките в сравнение с последния път, когато се видяхме.
Разказвали са ми за едно куче, което лаело по всеки непознат, приближил облечен къщата на господаря си, но лесно притихвало, ако крадецът бил гол.
Интересно дали хората ще съумяват да спазват обществената йерархия, ако им бъдат отнети дрехите. А вие ще съумеете ли да определите при това условие кои от група цивилизовани люде принадлежат към висшата класа?
Веднъж открие ли призванието си, човек няма нужда от нов костюм, за да му се отдаде – старият, потънал кой знае откога в таванския прах, ще му свърши добра работа. Износените обувки ще служат на героя по-дълго, отколкото на слугата му – ако героите изобщо имат слуги, - а още по-стародавни от обувките са босите нозе, които също могат да му бъдат от полза.
Само тия, които ходят по балове и участват в законодателни комисии, имат нужда от много костюми – да ги сменят толкова често, колкото пъти се променя човекът в тях.
Моят съвет е да стоите по-далеч от ония дела, които изискват ново палто наместо нов човек. Не е ли нов човекът, как ще му прилегне новото палто? Ако се впускате в ново начинание, пробвайте със старите дрехи.
Може би не трябва да си купуваме ново палто, колкото и протрито и мръсно да е старото, додето не сме извършили нещо такова, че да се почувстваме нови хора: тогава в старото палто ще бъдем като ново вино в стари мехове.
При нас, както и при птиците, смяната на перушината трябва да бележи поврат в живота. В периода на линеенето гмурецът отлита към уединени места. Змията съблича старата си кожа, а гъсеницата –топлата си шуба. Така и при нас дрехите не са нищо повече от бренна обвивка. Не го ли разберем, превръщаме се в нещо, което не сме, и в последна сметка неизбежно падаме и в своите, и в хорските очи.
Поискам ли да си поръчам определен модел дреха, шивачката надменно ми отвръща: „Това вече не се носи!“, без да уточнява от кого не се носи, сякаш цитира някакъв авторитет, безличен като самата Съдба, и доста се затруднявам додето получа каквото желая, просто защото тя не може да повярва, че говоря сериозно и наистина съм толкова неблагоразумен. Чуя ли тия загадъчни слова, винаги потъвам в размисъл, повтаряйки си всяко едно поотделно, дано разбера доколко безличното „не“ се е свързало с моето „Аз“ и доколко авторитетно може да се намесва в неща, които непосредствено ме засягат; накрая ме обзема желание да отвърна по същия загадъчен начин: „Вярно, че доскоро не се носеше, но вече се носи.“
Какъв е смисълът шивачката да ми взема мярка, след като не мери характера ми, а само широчината на раменете ми, сякаш са закачалка за дрехи? Вместо да боготворим Грациите и Парките, ние боготворим Модата. С безгранична авторитетност тя преде, тъче и крои.
Ако главната маймуна в Париж си нахлупи пътническа шапка, всички американски маймуни ще я последват начаса. Понякога губя надежда да срещна поне малко простота и почтеност у хората. Те първо би трябвало да минат през мощна преса, която да изстиска старите им разбирания, така че дълго да не могат да се опомнят; но дори и тогава в нечия глава ще се развие личинка, излюпила се от незнайно как попаднало яйце – тия яйца и огън не ги гори, - и всички усилия ще отидат напразно. Все пак да не забравяме, че египетската пшеница е достигнала до нас благодарение на мумиите.
Всяка дреха, взета отделно от човека е жалка и нелепа. Само сериозните очи, гледащи от нея, и чистият живот, протичащ в нея, карат присмеха да замлъкне и освещават одеждите на един народ. Ако Арлекин се превива от стомашни болки, костюмът му също ще трябва да изрази състоянието му. Но ако войник е поразен от граната, дрипите му придобиват достолепието на пурпурни одежди.
Детинските и дивашките пристрастия на мъже и жени към все нови и нови модели дрехи принуждават немалко хора да въртят и превърта т калейдоскопите, додето открият десените и кройките, които ще бъдат на мода. Производителите знаят, че това са само прищевки. От два десена, различаващи се единствено по цвета на някоя и друга нишка, единият може да се разпродаде начаса, а другият да залежи по рафтовете и на следващия сезон изведнъж да се окаже най-модният.
На тоя фон татуировките съвсем не изглеждат тъй отвратителни, както се твърди. Те не са проява на варварство просто защото проникват дълбоко в кожата и не могат да бъдат променяни.
Снимка: Benjamin D. Maxham active 1848 - 1858 - National Portrait Gallery, Washington ~ en.wikipedia.org