Пътят към щастието винаги е в ремонт ~ Дан МИЛМАН

Дан Милман е световен шампион по скокове на батут, бивш директор по гимнастика на Станфордския университет, през 1965 г. печели 4 златни медала на първенството „Макебиа Геймс” в Израел, изучава йога, айкидо и тай-чи в Хавай, Индия и Хонг Конг, а по-късно и преподава знанията си в някои от най-престижните учебни заведения.

Освен това е и автор на мемоари и книги за личностно самоусъвършенстване и духовност. Книгата му „Пътят на мирния воин” издадена през 1980 г. се превръща в световен бестселър. През 2006 г. романът е адаптиран във филма „Peaceful Warrior” с участието на Скот Мехлович и Ник Нолти в ролята на Сократ.

Книгите му са преведени на 29 езика, а романът му „Законите на духа“, в която описва начините на човек да живее в хармония със заобикалящия го свят, от който ви представяме избрани моменти, е повлиял множество лидери в областта на здравето, психологията, образованието, бизнеса, политиката, развлеченията, спорта, и изкуството.

Решенията не се взимат с думи, а с действия. Човек не може да се храни с добри намерения. Необходимо е нещо повече от мечти и добри намерения, за да се живее в този свят. Нужно е и действие.

Без значение какво чувстваме и знаем, независимо от това какви са скритите ни дарования и таланти, единствено действието им дава живот. Много от нас разбират понятията отговорност, смелост, любов, но ние ги осъзнаваме истински, едва когато реално се докоснем до тях. Правенето на нещата води до осмислянето им, а действието превръща знанието в мъдрост.

Философията впечатлява и е пълна с различни идеи, но думите, колкото и елегантно да са казани, не струват много. Лесно е да се говори за дълг, смелост и любов, но осмислянето идва с действието, а мъдростта расте с практиката.

Пристъпването към действие никога не е било лесно на този свят. Силите на инерцията и съмнението са навсякъде, дори в нашия ум и тяло. Превръщането на идеите в действие изисква енергия, саможертва, дързост и сърце, защото действието е риск. Необходимо е да отхвърлим всички благовидни причини за отлагане на нещата, изкушението да оставим някой друг да свърши работата и желанието да останем в удобния стол на добрите намерения. Но Законът на Действието отново и отново провъзгласява същото послание: По-добре е да дадем най-доброто от себе си, отколкото да не свършим нищо и да си намерим добро извинение.

Всички живи същества правят нещо, но повечето хора само реагират и при това едва под натиска на болката и страха; когато връзките им се разпаднат и започнат войни или когато телата им заболеят от големия стрес. Законът на Действието ни учи да превъзмогваме и инерцията, и нетърпението чрез действие, което произтича от смелост, чисто намерение и отговорност.

Човек може да превъзмогне инерцията като приеме три фундаментални реалности - най-напред, нашата човешка природа и физическото ни присъствие в света; след това, като осъзнае, че никой няма да живее вместо него, и че ставаме по-силни единствено благодарение на личните си усилия; и накрая, като си даде сметка, че действието може да бъде свързано с известни неудобства — и след това се залови за работа!

В някои случаи трябва да действаш, а в други — да останеш в покой. Понякога можеш да проявиш най-голяма смелост, търпение и мъдрост, като се въздържиш от действие, въпреки непреодолимото желание и силния импулс да направиш нещо.

Онези, които са склонни към това да бъдат инертни и да се боят, трябва да развият волята си да постъпват смело и решително. Другите пък, които говорят и действат импулсивно, по-добре да се научат да бъдат мъдри, да се спрат, да си поемат няколко пъти въздух и да наблюдават импулсите си, без да се чувстват принудени да действат под тяхна диктовка. Във всеки случай, вслушвай се в мъдростта на сърцето си. Така ще разбереш кога трябва да останеш в бездействие и кога да уловиш мига.

Ако гравитацията е лепилото, което запазва целостта на Вселената, равновесието е ключът, който отключва тайните й. Равновесието касае нашето тяло, ум, емоции и всички нива на битието ни. То ни напомня, че във всяко действие можем да стигнем до едната или другата крайност и че ако махалото на нашия живот и навици се залюлее прекалено силно в едната посока, то неизбежно ще направи същото и в другата.

Ние сме създания на умереността. Не можем да плуваме така добре като рибите, да бягаме така бързо като гепарда или да вдигаме такива големи тежести като горилата, но все пак притежаваме тези способности в някаква мярка, в равновесие.

Е, сигурно знаеш, че няма голяма полза да съветваш напрегнати хора да се успокоят, ако не познават усещането да бъдат „спокойни“. Но веднага щом изпитат състояние на дълбок покой, те вече имат отправна точка и след това могат лесно да доловят напрежението, когато то се зароди, и да направят необходимите стъпки, за да се освободят от него. И веднага щом узнаеш как изглежда истинското равновесие, ти започваш да откриваш дисбаланса във всяка една област от живота си. Това служи като автоматичен сигнал да се върнеш към центъра на равновесие вътре в себе си. Ти прилагаш Закона за Равновесието, отчитайки признаците на неравновесие.

Онова, което много хора наричат „невроза“, всъщност е неравновесие или пресилване на една мисъл, импулс или емоция. Всички сме изпитвали това понякога. Ето защо превключването към състояние на истинско равновесие в началото може да изглежда странно.

Твоите желания и привързаности ще те дърпат в едната посока. Страхът, вътрешната съпротива и въздържанието ще те теглят в другата. Всякакъв род крайности, дори и заемането на непреклонна позиция по даден въпрос, може да те отклони от онова равновесно състояние, което се съобразява с всички страни на една спорна тема.

Ние сме едновременно обременени и благословени с огромната отговорност на свободната воля — силата на избора. Бъдещето ни до голяма степен се определя от решенията, които взимаме сега. Не можем винаги да контролираме обстоятелствата, но можем, и на практика избираме как, да реагираме на възникващите събития. Възвръщайки си могъществото на свободния избор, ние всъщност дръзваме да живеем пълноценно в този свят.

Един наш избор ни води към слънчева пътека, а друг към препятствия и изпитания, които ни поучават и укрепват. Затова всички неща, които ни се случват, играят някаква специфична роля за нас.

Повечето ни решения се ръководят от една подсъзнателна мъдрост. Твоят „вътрешен аз“ разполага с повече информация от съзнателния ти ум и затова понякога, без да знаеш защо, ти привличаш хора или случки, които не си искал съзнателно, но те са за твое най-висше добро и поука.

Но независимо от това, какво ти поднася живота, ти трябва да избереш как да откликнеш вътрешно. Можеш да се съпротивляваш и да негодуваш срещу онова, което те е сполетяло, да оплакваш съдбата си, а от друга страна можеш да го посрещнеш лице в лице, да го прегърнеш и разшириш съзнанието си, сливайки се с мига.

Ако доброволно решиш да отхвърлиш личните си пристрастия за доброто на децата си, в името на онези, които обичаш или просто заради другите, това може да се разглежда като съзнателна саможертва. Но ако се чувстваш като мъченик, явно е време да възприемеш друг поглед върху нещата. Поемането на твърде голяма отговорност за другите ги лишава от уроците, които произтичат от собствения им избор. Страдащите се нуждаят от нашето съчувствие и подкрепа, но ако сложим на плещите си техния товар, ние ги лишаваме от тяхната сила и самоуважение.

Някои хора забравят силата на избора си и се чувстват впримчени във взаимоотношенията си; други пък попадат в клопката на своя живот и обстоятелства и нещата трябва да станат много мъчителни за тях, преди да намерят волята, смелостта и самоуважението да направят новите си избори.

Докато не разбереш, че притежаваш властта да казваш „не“, ти никога няма да кажеш истински „да“. „Да“ на твоите взаимоотношения, работа, живот. На каквото и да е било. Не е необходимо да чакаш, за да направиш положителни промени, които да ти открият възможности. Не си длъжен да ходиш на училище. Не си длъжен да ходиш на работа. Не си длъжен да отиваш на война. Не си длъжен да бъдеш женен или да имаш деца. Или да постъпваш така, както очакват или искат другите хора. Не си длъжен да правиш нищо. Просто знай, че всяко действие или бездействие има определени последствия и готовността ти да ги приемеш ти дава и силата, и свободата да бъдеш какъвто искаш, където искаш и да правиш, каквото поискаш. Точно в този момент животът престава да бъде задължение и се превръща в благословена възможност. Точно тогава се случват чудесата.

Колкото повече се придържаш към Закона на Избора, толкова по-ясни ще бъдат целите и намеренията ти, сам ще твориш живота си и вместо да се питаш дали вървиш по правилния път; с правилния човек и дали работиш онова, което трябва, ти ще живееш всеки ден според избора си и най-пълноценно.

Ако човек не откъсва поглед от края на пътуването, финалът винаги ще му се струва някъде в далечината. Това кара мнозина да се откажат от целите си, когато възникнат трудности или пътят стане твърде стръмен. Знаеш, че всяко пътуване започва с една първа стъпка, но след това трябва да направиш и втора, и трета, и колкото е необходимо, за да достигнеш целта си. Законът на Постепенното Развитие е уверението на природата, че можем да постигнем почти всяка цел, без значение колко възвишена е тя, разбивайки я на малки сигурни стъпки.

След като разбиеш всяка задача на достатъчно малки осъществими стъпки, вече не е нужно да чакаш успеха в края на пътуването. Така ти създаваш поредица от многобройни малки успехи по пътя си.

Достойните цели изискват усилия, рискове и жертви. Трябва да постоянстваш, преодолявайки страх и съмнения. Налага се да черпиш от вътрешните си ресурси и да станеш нещо повече от това, което си бил преди. Всяко ново предизвикателство служи като посвещение. Обезкуражаваш се, преодоляваш неудобства, отегчение и обезсърчение. И така откриваш от какъв материал си направен.

По калните пътеки на живота ти черпиш сили от мечтата, която те е вдъхновила, когато си предприел начинанието си. Тя може да те тегли като магнит през тиня и калища. Затова първата стъпка във всеки един процес е определянето на посоката, избирането на цел, която да ти осветява пътя.

Е, няма да откриеш това, ако чакаш Божествено откровение, абсолютна сигурност, мистично видение или Божия Глас. Затова не премисляй дълго идеите си и не се чуди, не се съмнявай в посоката си и не чакай другите да ти кажат какво трябва и какво не трябва да правиш. Върви към онова, което те привлича, вълнува и вдъхновява, към онова, което докосва сърцето ти. Запитай се кое е това, което си струва усилията и жертвите, произтичащи от посвещаването на дадена цел.

За десет години ти можеш да постигнеш почти всичко. Можеш да станеш лекар или учен. Можеш да станеш изкусен в някакъв спорт, игра или бойно изкуство. В състояние си да станеш специалист в почти всяка област. Би могъл да натрупаш богатство или да преобразиш тялото си.

Трайният напредък не се постига с няколко драматични мига, а час след час, ден след ден. А с хода на времето се налага да се правят някои поправки. Пътят към щастието винаги е в ремонт. Фокусирай се над това да направляваш живота си стъпка по стъпка, докато постигнеш онова, което искаш. Оставяй настрана нещата, които можеш да свършиш по-късно. Когато дисциплината и търпението си обединят усилията, те се превръщат в постоянство и преодоляват върхове и долини, давайки завършек на намеренията ни. Ентусиазмът задава темпото, но постоянството постига целите. Постепенното развитие, търпението и постоянството са ключовете, които отключват вратата към крайната цел. Съкровището не ни очаква чак в края на пътя. Самият път е сам по себе си нашата награда.

Времето е парадокс, простиращ се между „минало“ и „бъдеще“, които не съществуват реално освен в умовете ни. Идеята за времето е условност на мисълта и езика, на обществото. Ето една по-дълбока истина: ние разполагаме само с този миг.

Времето е като филм на собствения ти живот, който се състои от отделни кадри, прелитащи пред някакъв обектив. Всеки кадър е мястото, където съществуваш в настоящия миг, но кадрите създават илюзията, че се движат. Можеш да проектираш ума си в онова, което наричаме минало и бъдеще, но не можеш да живееш в друг момент освен в сегашния.

Наясно ли си, че усещането ти за хода на времето е поредица от спомени и впечатления, които се случват в настоящето? Тъгата по миналото е просто чувство, което се случва сега. Тревогите за бъдещето са реални само в ума ти, в този миг, под формата на образи, звуци и чувства. С други думи, миналото и бъдещето се случват сега, докато ги сътворяваш самият ти.

Винаги, когато имаш някакъв проблем, той е свързан донякъде с миналото или бъдещето. Проблемите ти оживяват в ума и настоящето ти благодарение на вниманието и енергията, които им отделяш, и ти им позволяваш да се разпореждат в главата ти, както намерят за добре.

Грижите за миналото и бъдещето са като халюцинациите на луд, който чува гласове и вижда създания, обитаващи единствено въображението му. Там настоящето, разбира се, отсъства.

Някога поетът Руми написа: „Някъде отвъд идеите за правене на добро и зло има едно поле. Ще те срещна там. Когато душата лежи сред онази трева, светът е твърде пълен, за да говорим.“ Руми е написал тези думи, защото е разбирал, че съденето е човешко изобретение, че Бог е тук не за да ни съди, а да ни даде средствата, с които да се учим от своите грешки, така че да можем да растем и да се развиваме.

Знаем, че на този свят има дълбоко неспокойни и разрушителни души и че онези, които не знаят покой, са склонни да не дават покой и на другите. Състраданието не означава да ги оставяме да ни тъпчат и да рушат. Някои индивиди трябва да бъдат отделени от обществото. Но човек може да изпитва състрадание към злото, без да му се поддава. В сраженията можеш да състрадаваш на враговете си, дори когато битката е на живот и смърт.

Омразата и състраданието са различни видове енергия. С коя от тях искаш да изпълниш своя свят?

Вярата не е обратното на разума. Вярата е едно от най-практичните, разумни и конструктивни неща, които могат да ти помогнат да живееш вдъхновено.

Учителите и книгите си имат своята стойност, а източниците на напътствие и вдъхновение могат да влизат в живота ти под различни форми. Но никога не забравяй, че съкровището е вътре в теб. Другите не могат да ти дадат нещо повече от онова, което вече имаш. Те са в състояние единствено да ти предоставят ключовете към вътрешното ти богатство. Затова слушай внимателно онези, които говорят от опит, и прегърни мъдростта там, където я намериш, но винаги сравнявай външните напътствия с мъдростта на сърцето си.

Преди нещо да се появи на този свят, то първо се оформя като мисъл или образ в нечий ум. Мислите ти оцветяват прозорците, през които виждаш света. Убежденията ти стават опорните камъни на твоя опит. С други думи всяка положителна мисъл е молитва, а всяка молитва намира отклик.

Нещото, което виждаш, зависи от онова, което избереш да гледаш, а то пък се определя от онова, което очакваш да видиш. Ако смяташ например, че „на хората не може да им се вярва“, ще виждаш света през филтъра на това очакване и ще намираш доказателства за него. Убежденията ти влияят на решенията, които взимаш, посоките, в които поемаш и дори на приятелите, враговете и съдбата, която срещаш. Твоите възгледи привеждат в действие вътрешни процеси и постъпки, които се отразяват на това как се движиш, действаш и чувстваш. На едни по-фини нива мислите ти дори се отразяват на размера и цвета на енергийното ти поле, на което реагират другите хора. Ако например възприемаш хората около теб като приятели, които те харесват, ти си отпуснат и сърдечен. Поведението и енергията ти ги привличат към теб. Това е единият начин, по който очакванията ти формират твоята действителност.

Съществуват реални проблеми. Но дори и когато сме изправени пред най-болезнените неща, като че ли е по-мъдро да се съсредоточим над положителния изход и човешкия нипотенциал. Законът на Очакването ни учи, че онова, над което се фокусираме, се разраства. Ако се бориш с проблемите, това само ще ги направи по-силни, защото с борбата им даваш енергия. Затова се концентрирай над решенията, а не над проблемите.

Всеки един от нас влияе на другите чрез своя пример и всички се учим чрез подражание, независимо дали го съзнаваме, или не. Докосваме се до другите не толкова с онова, което казваме, а с начина, по който живеем.

Източник: Дан Милман „Законите на духа“, изд. Нова Епоха