От мен до Оня свят се е белеел винаги тоз кратък път ~ Яна ЯЗОВА

„И късно - за любов… и пусто - за усмивки… тез, що очакваха, умряха от печал.“

Последният знак, че е жива е неин текст в дневник от 9 юли 1974 година. Тялото ѝ е открито през август в дома ѝ, заедно с дневника, разтворен на масата. По трупа има следи от насилие, но поради горещините вече е полуразложен. Погребана е на 9 август в Централните софийски гробища. Досието й не е намерено и досега.

Яна Язова е една от най-трагичните и най-мистичните творци в българската литература. Със странната си и до днес неразгадана смърт, повод за безбройни догадки и спекулации, с изчезването на оригиналите на неиздадените ѝ романи, писани в периода 1944-1974 г., с намесването на името на Николай Хайтов в трагичните събития, интересът към личността й периодично се възбужда в медийното пространство.

Младата Язова завършва Първа девическа гимназия в София през 1930 и „Славянска филология“ в Софийския университет през 1935. Специализира в Сорбоната през 1937 -1938. Публикува стихове, разкази, статии, пътни бележки в периодичния и литературния печат. Отказва да се присъедини към писателите, които след 1944 г. приемат т.нар. „социалистически реализъм“ за свой художествен метод. В стиховете на Яна Язова се появяват образи от социалното дъно – гамени, просяци, циганки, проститутки. Поетесата прониква в психиката на социалните низини и предусеща гнева и озлоблението, които ще разрушат устоите на обществото. Както в лириката, така и в прозата си тя проявява влечение към психологичното.

Яна Язова създава и първия исторически роман с небългарска тематика – „Александър Македонски“. За целта тя посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция. Книгата е завършена до края на 1944 г., но от нея са отпечатани само 8 коли. Наборът изгаря при бомбардировките над София , когато е уцелена печатницата. По-късно издателят Петър Атанасов е осъден на смърт от т.нар. „народен съд" и е убит. Така бурните политически промени захвърлят в забрава интересното произведение.

Обречена на изолация и принудително мълчание в продължение на три десетилетия, тя успява да надмогне несправедливия жребий и през тези години създава книгата на своя живот – историческата трилогия „Балкани“. Романите „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“ са широко епично платно за национално-освободителното движение на българите в края на османската власт. Трилогията е завършена през 1962. Предложен е приживе от авторката за печат романът „Левски“, който макар и препоръчан с високи оценки от писателите Димитър Талев и Георги Томалевски, е отхвърлен, защото тя отказва да се покае пред комунистическия режим и да напише стихотворение за Георги Димитров. По-късно, 13 години след смъртта на писателката, романът е отпечатан, подготвен по чернови, тъй като оригиналите изчезват мистериозно.

В стиховете ѝ, наситени с екстатични изживявания, с разпокъсани халюцинаторни видения и болезнена тоналност, можете да откриете тежестта на духовните терзания на твореца Язова, които са актуални и до днес.

В ТИНЯТА
Нарочено страстно цигулките пеят,
разпуснах безмълвна прозирен воал...
и впитите в мене очи  те пак пламенеят!
Цигулките ронят безгласна печал.

Обжегва ги страст... и ръце се простират...
В уста ми се впиват пияни уста...
Горещи и алчни ме пръсти допират...
Усмихвам се жалко... Заглъхна нощта.

На пладне едва се от одъра вдигам.
Натегнали клепки, в устата горчи...
И с поглед забулен едва придостигам
пречистата радост на дневни лъчи.

Оглеждам се робко... Усмихвам се бледно.
Отдавна веч огънят в мен не гори.
Протягам ръце си и казвам му ледно:
"Нощта е изминала. Дай ми пари!"

И всяка нощ свяст и печал упоявам.
Отдавна спи огън в гърди... не гори...
И нищо не се сещам, когато пропявам
над всички бездушно и ледно: "Пари!"

КРАЙ КАНАЛА
По тия дълги булеварди тихи и безлюдни
вървя, където скришом в сенките им двама
се срещнахме... Луна ни свети, сенки вардят будни 
теб нежно влюбен, тих, а мене  горда дама.

И под ръка вървяхме ние нощем край канала
по суха пръст, по кал, по много, много сняг;
и в дънотому чакахме зората лека, бяла.
А днеска лешояди пълнят тоя бряг.

Вървя, вървя и закъснели, редки минувачи
ме спират и ми казват глупави лъжи;
но и пред тях смутена и отчаяна ще се разплача:
 Ах, вече колко много, много ми тежи!

НЕВЕРНИЦА
Когато след пладне приседна на прага
и чакам си стария мъж,
плета си чорапите вълнени, що ги и лятос обува,
и младото тяло, сякаш, тръпне от вечерна влага,
а вълната моите сълзи е гълтала не по веднъж 
и китки в градината не късам и нищо не ми се и чува...

Когато след пладне приседна на прага,
мини ми кажи, че ти много ме любиш...
Тъй плахо, с бърз поглед, кат моето робство тук, мрачен.
Ще видя, нехайно уж, клета, че аз съм ти драга,
Глава ще забия в чорапа, като че искам да кажа: "Ти себе си губиш
със мене, омъжена." А огън  в моя поглед вторачен.

Треперя по-бавно да минеш: клуп след клуп сбъркана нищя...
Пръсти несръчни ще пуснат железните куки.
Но в твоето мило лице не ще се загледам аз нито веднъж,
че сухата моя съседка ни гледа от срещната къща;
но идва нощ, тя ще запуши и всички съседки пролуки...
Но идва нощ... И привечер още приспива ми стария мъж.

КОШМАР
Аз зъзна и лазят ме ледени тръпки.
Извиках  и никакъв звук!
Не дебне ли някой?  Страхливите стъпки
Безшумно отекват се тук.

Огризани пръсти в коси ми се вплитат.
Кой... кой е за мен? Глава се сковала, гърди не туптят.
Тамянени пари ме цяла облитат 
и устни сковани уста ще допрат!...

Аз гасна... Нощ непрогледна ли вече настана?
Извиках... и тежи ми клепки се вдигат от сън.
Лениво там някъде бие камбана 
опява ли някого нейният звън?

БЕДНИ ДУМИ
Изсипах в торбата паничката с няколко лева,
присвих си безцветните, скъсани вече поли
и седнах на пътя  пък, ето го, среща запява
с гъдулка безкракия просяк под гръм и коли.

И мисля тогава: "Какво ли пък има да свири?"
Тъй смешно, дочувам едва  говори за мен:
по шумните улици, кой просекиня ще дири? 
че иска той хляба си с мед да яде разделен.

Ръмжат разтреперани звукове, после пискливи
се борят неравни, квичат под каруци, коли.
Навярно той няма и пръсти, че свири с ръце треперливи.
А може би страшно го нейде в сърцето боли.

И мисля си аз, срещу него ли пак да остана,
или пък в парка да ида в тоз вечерен час?
Мъже и жени  прилепени отзад шадравана...
Очи са ми пламъци  тънка не съм ли и аз?

Безкракия хлъцна, спря  може би скъса се лъка.
А може би никой в паничката лев не хвърли...
Дали пък го моята мисъл попари, и жажда и мъка,
а може би паднал е вече под пълните с пясък коли...

Това са за него богати в смъртта колесници,
а мойто моминско легло е на градския ров.
Наоколо удрят по камъни две патерици...
Наоколо чувам как търсят те мойта любов.

ОТВЪД
От мен до Оня свят се е белеел винаги тоз кратък път.
Таз права жица и по кея аз ще си замина.
А никой не е вдигал и врата помежду мене и Отвъд.
Та слушам птичи гласове по цъфналата му градина.

Със вълнен шал грижливо майка ми усука моите уши,
и прати ме да пратя снежни хора с тия слаби плещи.
Аз паднах под лютивата мъгла и мраз и плач ме задуши.
Тогава онзи глас за първи път повика ме отсреща.

Отвъдното, във бяла рокля, припкаше по моето поле.
Захапе мак - и черни, хубави очи към мен обръща.
„Ела да си играем,  викна тя,  но бърже, нямаш ли криле?
Да пратя ли кола? Колата ми, която се не връща?”

Пораснах скрита, хубава, но вместо поглед имах си мъгла: -
тя милия ми ослепи и той загуби моята къща.
Примами го Отъдното, докоснаха се топлите чела
и го поведе тя натам, отгдето никой се не връща!

И ослепял от лютата мъгла на моя поглед, тя го взе,
целува спуснати клепачи, той печално я прегръща.
Аз скочих с вик, но щом я чух  сковаха ми се ядните нозе: 
„Да пратя ли кола? Колата ми, която се не връща.”

По жълтите ми бузи капят вече посивелите влакна.
Изгнилия език сред черна дупка фъфли и проклина.
Очите ми сълзят, зави ги болката под огнени платна
и с трети огнен крак поех напред по бялата пъртина.

И пак ме спря повикване,  мъглите с остър меч навред разпра.
Изхълцах аз изплашено и патерицата прегръщам,
и връщам се назад, та бързо всичките си мъки да сбера,
че иде нейната кола, която нивга се не връща!

ОБРАХМЕ ПЛОДОВЕТЕ НА ЧЕРЕШИТЕ…
Обрахме плодовете на черешите,
червените ябълки и жълтите круши.
По сухия въздух пепелта шета.
Защо тъй унило ме гледаш и слушаш?

Черешите ставаха ярко червени
и ти ме увлече кат пролетна хала.
Но скоро дъждът ще затъпче пред мене
и вятър, и прах, и листа пожълтели.

А в зимния въздух, сняг, бури зловещи 
над преспи дълбоки син вятър ще духа.
Кажи, различаваш ли круши, череши?
Все дънери черни, все дънери кухи.

По материали на literaturensviat.com; slovo.bg; bg.wikipedia.org
Снимка (заглавна): Яна Язова, около 1930-те години, в архива на проф. А. Балабанов. Източник- ДА „Архиви“

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK