Молитвата е голяма среща - защото се срещат две големи тайни - Бог и човешкото сърце ╫ Отец Харалампос Пападопулос

Едно от основните неща, които зрелият човек знае в живота си, е, че не може да има всичко - само един незрял човек вярва, че може да има всичко

Молитвата е среща на две тайни

Gerrit Dou, „Old man in prayer”, 1665-1670

Ще говорим за един дълбок, екзистенциален въпрос, който има жизнено важно значение, с много измерения в нашето битие. Става дума за молитвата. Молитвата е критично важна среща с нашето аз и с Бога.

Молитвата е среща. Тя не е просто въпрос на свещен дълг, не е едно трябва, някакво религиозно задължение, а още по-малко акт, който вършим, за да изгоним злото от нас, за да ни споходи доброто. Като малък майка ми ми казваше: Прекръствай се, за да те пази Света Богородица, да се върнеш жив и здрав! Това е хубаво, красиво благословение, но не това е същността на молитвата. Молитвата не е припомняне за Бога в най-неподходящия час от деня. Кой е той? Когато отиваме да спим. Повечето се сещаме да се молим точно преди да легнем – когато сме изморени, очите ни се затварят, силите ни са отслабени. И на Бога – към Когото имаме толкова много оплаквания – че не ни чува, че отвръща лицето Си от нас, че липсва от живота ни – отделяме 2-3-5 минути. Докато молитвата се нуждае от своето време, за да стане среща с живия Бог, човек трябва наистина да се занимае с нея.

Молитвата е голяма среща – защото се срещат две големи тайни – Бог и човешкото сърце, което е невероятна и необяснима тайна според отците на Църквата. Виждате, че лесно и безразсъдно обвиняваме хората, тълкуваме поведения, правим заключения, отправяме обвинения, мислим, че знаем, но нищо не знаем. Другият, дори той, ближният, мъжът ни, жена ни, детето ни, са един голям непознат – защото са една голяма тайна. Защо? Защото всеки от тях крие в себе си едно човешко сърце и дълбочината на човешкото сърце е неизследима. Затова много пъти установяваме, че може да живеем много години с някой човек и когато дойде критичен момент – някоя болест, изкушение във връзката, затруднение, което ще ни разтърси – навярно едва тогава ще разберем кого сме имали до нас. Кога обикновено? Когато го загубим. Христос каза днес в днешното Евангелие, че за да спечелиш душата си, трябва първо да я загубиш. Това има двояко тълкувание. Едното е, че за да спечелиш нещо, трябва да жертваш нещо. Едно от основните неща, които зрелият човек знае в живота си, е, че не може да има всичко – само един незрял човек вярва, че може да има всичко. Основен белег на зрялата човешка душевност е разбирането, че не мога да имам всичко, но се опитвам да живея добре с това, което имам. Това е тайната на благословения живот. Нещастието започва, когато негодувам и протестирам заради това, което нямам, и не прославям Бога за това, което имам. И, повярвайте ми, както казва великият наш поет Елитис – обичам онези, които вземат камък и го правят птиче. Има толкова хора, които са минали през трудни времена, през трудни състояния, имайки много малко неща, но в своето сърце те са ги превръщали в нещо много ценно.

Нека видим по-подробно трите основни стъпки, с които човек може постигне състоянието на молитвата, която е същностна среща с живия Бог, а не просто повторение на някакви свещени – но в сърцето ни блудкави – думи, защото, колкото и свещена да е една дума, ако не може да преобрази сърцето ти, нищо не може да даде.

Първото, което казват отците и го срещаме в Патериците, е, че християнинът не трябва просто да отправя молитва, а да стигне до момент, където той самият да стане молитва. Какво означава това? Аз мога да се моля – да чета Повечерието, да участвам в служби, да чета параклиси вкъщи, да се моля с броеница, да казвам Иисусовата молитва, и това може да го правя външно, но в мен да не се случва никаква вътрешна промяна. Така да изпълня правилото, което ми е дал духовникът, но без да се моля същински, защото не съм се свързал с Бога. Молитвата е среща, свързване с Бога, конкретна среща, която има практически, не теоретични резултати. Целта не е човек да се моли, а, както казват отците, да стане молитва. Великият светец св. Теофан Затворник, когато говорил на монасите и въобще на негови духовни чеда в писмата си, казва: Не се мамете. Молитвата не е да стоиш пред иконите, а навсякъде да виждаш Божието присъствие.

Rembrandt, „Old man in prayer”, 1630, Museum of Fine Arts Boston

Отец Николай Сахаров, който е племенник на стареца Софроний Сахаров и също е монах в Есекс, казва за стареца, че целият му живот не бил само правилото на молитвата – броеница, поклони, които прави един монах – а животът му станал молитва. Всяко негово движение било пълно с молитва, без молитва не правил нищо, да го кажа по-добре, без молитва не живеел. Животът му бил молитва.

Това е един голям наш проблем. Ние често пъти разпределяме седмицата и деня си и казваме: сега е време за молитва! Сега ще правя друго, в неделя ще отида на църква, но в понеделник ще съм на работа и трябва да съм другояче, понеже работата ми не е църква и т.н.. В живота ни се получава раздвоение и разделение. И най-сигурният начин да установим това, е да попитаме децата си. Какви сме вкъщи? Такива, каквито сме в храма? Говорим така, както говорим на свещеника?

Но за да станем молитва, за да срещнем живия истинен Бог, първата стъпка е да срещнем истинското си аз. Ние сме непознати за себе си. Ако помислите колко маски сменяме всеки ден, колко роли играем всекидневно, ако помислите, че на работа сме едни, вкъщи други, с жената трети, с приятели четвърти и т.н., аналогично на това кой ни доближава, ние се променяме и влизаме в различни роли. Затова е много важна автентичността, която дори в Църквата сме загубили. В миналото, ако отидеш в някой манастир, щеше да видиш всички духовни харизми – един монах те утешава, друг бе трудолюбив, друг имаше практически ум, друг имаше съзерцателен ум. В манастира имало молител, имало постник, имало весел монах. В Атина имаше такъв отец, видях го на една снимка и чух негови думи, не знам къде е служил – отец Йоан Засмени, не знам дали някой знае за него. Защо го наричали така? Защото, когато и да отидел човек, каквото и да имал, сърцето му след това летяло от радост. Отецът му отнемал скръбта и ропота. Както казва о. Ананиас Кустенис, ако накараш другия да се усмихне, дяволът се пуква от яд. И казва още нещо, че усмивката е благотворителност. Тоест благотворителност не е само дадеш пари, а да утешиш едно сърце, да го облекчиш малко от болката, от проблемите, от умората.

С други думи, ние не сме себе си и затова е много трудно да разберем вечерта, когато застанем за молитва, кой се моли на Бога – след като сме лъжа, не знаем кои сме, не живеем нашия живот, живеем живота на другия. Живеем живота, който са искали баща ни, майка ни, някои други, но не живеем нашия живот и не сме себе си. А как ще срещнем Бога, след като не сме автентични, не знаем кои сме. Един младеж ми казваше:
– Отче, вечер гледам филм, но след това, когато отида да се моля, чета малко от стареца Паисий и си мисля, че съм като него.

Представя си, че е като стареца Паисий, стареца Порфирий. Проблемът е, че не си ти. Старецът Паисий живял живота си и намерил пътя към Бога. А ти? Затова няма по-голяма грешка и по-голяма хула срещу Светия Дух от това да искаш да копираш живота на някой друг. И грешката, която става много пъти и в църковните среди, е, че ние вярваме, че да подражаваш на светците, означава да копираш техния живот. Не, не може да стане, защото, както казва и старецът Софроний Сахаров, напразно ще търсите да намерите повторение на живота на свети Никодим Светогорец или на св. Симеон Нови Богослов в живота на някой друг човек. Няма да успеете, защото Бог е личност и създава уникални, лични и неповторими отношения с всеки.

Vincent van Gogh, „Man Praying”, 1883