Сред този жесток и нерадостен век бъди едновременно воин, и верен приятел, и нежен човек! | Георги ДЖАГАРОВ

92 години от рождението на големия творец на България, чиито слова нижат поезията на вечността и живеят като любими песни

ЗАЩО ЧОВЕК СЕ РАЖДА
Ако е мъртъв камъкът; ако пръстта е няма;
ако небето синьо е измама;
ако звездите светят само в тъмнината;
ако изгасва огънят; ако листата
растат напролет и изгниват есента;
ако до време духа всеки вятър;
ако заглъхва над земята песента;
ако надолу всичките реки текат;
ако с вода се утолява всяка жажда;
ако до гроба свършва всеки път,
кажи ми ти - защо човек се ражда?

ЕСЕН
Сбогом, казах.
Щом така си решила -
добре…
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.

Мила,
като прелетни чайки
ние с тебе се срещахме тука
случайно.
И звезди,
колко много звезди
ни обсипваха вечер…
Но светът е изменчив,
виж - по пясъка двете следи
се изгубиха,
няма ги вече.

И последните думи заглъхват далече,
неизказани,
както преди.

Есента,
есента,
тя оттука премина,
хвърли донос от жълти листа.
Аз съм хванат.
Осъден.
Аз знам -
ще загина
върху кладата на любовта.

Духа вятър
и храсти в краката ми влачи.
Хоризонтът е свел капишона си
като палач.
Някой плаче.
Защо плаче?
Няма смисъл да плачем.
Аз се сливам с вечерния здрач.

Аз горя.
Аз изчезвам сред дим,
както чезне
еретикът, осъден на смърт,
както лодката чезне
в разлюляната бездна,
както в тъмното чезне брегът.

Сбогом, казах.
Щом така си решила -
добре…
Сбогом, сбогом!
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.

НА МАМА
Затворя ли очи, аз виждам звездна вечер,
тъмнеят чумеренските балкани,
скали аз виждам в синята далечност,
и зъбери, в небето приковани;

аз виждам валог, къщи, скрити в слама,
коларски път през нивите зелени
и две реки, протегнати към мене,
като ръцете чакащи на мама.

НА ТЕБЕ, СИНЕ
Животът е труден, понякога - лош.
Живеем в такива години…
Но ти не бъди със живота на нож.
Обичай го, вярвай му, сине!

Главата си дръж нависоко,
дори
свикни пред теглото да пееш.
И аз ще ти кажа,
а ти разбери -
по-весело тъй ще живееш.
по-сигурно тъй ще вървиш през света…

Защото ще видиш наверно
реки без вода и гори без листа,
небе равнодушно и черно;
слепец ще те води по правия друм
и може би тъй ще се случи,
че някой глупак ще те учи на ум,
клеветник на чест ще те учи.

Ти плюй на това и напред отмини.
За нищо не чакай награда.
Труди се без отдих, търси висини
и никога духом не падай!

С народа бъди до последния дъх.
За него мисли, не забравяй
ни долу в калта, ни на светлия връх,
ни в тежки минути, ни в слава.

И утре, когато потрябва на смърт
да идеш, с врага да се биеш -
иди и падни безпощаден и твърд,
тъй както сме падали ние.

Сред този жесток и нерадостен век
бъди едновременно воин,
и верен приятел, и нежен човек!

Тогава ще бъда спокоен.

БЪЛГАРИЯ
Земя като една човешка длан…
Но по-голяма ти не си ми нужна.
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя като една човешка длан…
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaган.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна - радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема.

Земя като една човешка длан…
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

НОЩНА ПЕСЕН
Кой ще каже какво е любов?
Кой ще каже какво е?
Дали шум на море?
Или дъх на планинско усое?

Или среща случайна
край някоя градска пиаца?
Или нежна прегръдка
сред бавния ритъм на танца?

Ти не питай, мълчи,
както аз ще мълча в полуздрача,
ще те милвам насън
и в съня си за тебе ще плача.

Може сам да остана -
отритнат, забравен, бездомен,
но за мене ти няма,
не ще се превърнеш във спомен.

Ти ще бъдеш все същата -
с тези очи, с тези длани,
с тези тъмни коси
от жарава и сняг изтъкани.

Само аз ще изчезвам
в нощта, в тишината, в безкрая,
без да зная защо
и какво е любов без да зная.

1976

Снимки: photoarhiv-todorslavchev.com, Wikipediа

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK