В лицето на Яворов българинът намира своя най-емоционален и същевременно самоаналитичен изследовател ~ Георги МАРКОВ

Как литературата ни е портретувала своя главен герой – българина.

Всеки, който чете българска литература, вижда, че има голямо противоречие между образа на българина, нарисуван от българските класици в цялата му човешка и национална дълбочина и това, което мнозина днешни писатели, живеещи в България, представят като образ на българина. Аз лично чувствувам огромна разлика между българите на Вазов, Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Яворов, Йовков, Елин Пелин и Димитър Талев от една страна и да кажем Павел Вежинов, Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Драгомир Асенов и прочие. От друга страна. В художествено отношение това е разликата между живия човек и човекоподобната парцалива кукла. А в чисто човешко и национално отношение може да се каже, че разликата между главния герой на „Под игото“ и главния герой на „Третият път“ е по-голяма от разликата между ескимосите и обитателите на Холивуд. Онзи, който познава добре българската история, би изключил веднага възможността за подобно развитие на прототипа. Просто е невъзможно да си представите Христо Ботев или Иван Вазов като дебели партийни храненици, а Бойчо Огнянов или Сали Яшар като „производственици“.

Не зная дали времето до Балканската война би могло да се нарече „златно време“ за литературата, но сигурно би могло да се нарече „блестящо начало“. Повечето от най-големите и най-трайни литературни творби бяха създадени или започнати в този период. И най-отличителната черта на тази литература от единия до другия фланг, от Вазов до Славейков, беше нейната кръвна родственост с българина. Всички писатели от този период живееха с живота на страната и народа. Извадете България и българина от творчеството на кой и да е от класиците и ще видите, че нищо друго не остава, докато за много от днешните български писатели може да се каже обратното — извадете България и българите и нищо не ще се промени. Защото просто няма какво да извадите.

В центъра, като образ дялан върху гранитна скала, стои българинът на Иван Вазов. Определящата черта на този българин е чистото му и свято съзнание за принадлежност към родина и език. Това съзнание преминава с еднаква сила през дълга редица герои — Бойчо Огнянов, Колчо Слепеца, Боримечката, Кочо, цялата „Епопея на забравените“.

В патриотизма на българина няма и най-малката следа от класов характер, какъвто се опитват да му припишат със задна дата днешни казионни академици. Във Вазовото портретуване на българина бедняци стоят редом с чорбаджии, даскали, свещеници. Обединителната сила на кръвта надвишава разединителната сила на парите. Точно този тип надкласови български патриоти извършват най-красивия подвиг на младата държава, когато при Сливница и Гургулят доброволци и опълченци обръщат в бягство редовната армия на крал Милан.

Но какво открива Вазов в българина след Освобождението? Кои са положителните му черти в мирния живот? Това ни е предадено чрез образа на Найден Стремски в романа „Нова земя“. Авторът ни го представя така:

„… Той е просто честен, даровит и енергичен младеж и обществен деец, надарен със сърце, с характер и нравствена мощ…“

Вазов храни и развива най-оптимистично отношение към обикновените синове на народа, които, макар и не съвсем грамотни и без голям жизнен опит, имат природно честни и чисти души. Такъв е Стоенчо от „Иде ли“, такъв е Папурчикът от „Вълко на война“, такъв е Ненко от „Тъмен герой“. Каква вродена човечност и храброст има в баба Илийца от „Една българка“.

Безспорно Вазов идеализира националните добродетели, но действителността придава реална плът на тази идеализация. Погледнете документалистиката от онова време и тя в голяма степен потвърждава образа създаден от Вазов. За най-големия български писател, българинът се характеризира със своето трудолюбие, привързаност към земята, дома и семейството, влечение към образованието и науката. Вазовите положителни българи са с развито чувство за демократичност и толерантност. И нещо повече — със стремеж към справедливост. Отношенията на „чичовците“ са пропити с патриархална мекота и вродено добродушие.

Вазов издига тези добродетели като задължителна част от националния характер, от името „българин“. И когато тях ги няма, би трябвало да се предположи, че и българина го няма. За Вазов истинският българин не е слуга на чужда държава, не е политически интригант, жесток експлоататор, амбициозен подлец, безчувствен към народа си егоист.

Но сякаш за да приземи този възвишен образ на българина, Захари Стоянов създава вероятно най-внушителната галерия от български образи, героите на „ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ“. Не зная друго българско литературно произведение, което да разкрива с такъв замах и с такава невероятна многоцветност образа на цял народ. Бедни и богати, селяни, учители, ученици, свещеници, търговци, занаятчии, апостоли — всеки е нарисуван като ярък български портрет, в който съжителствуват често величие и падение, мъжественост и слабост, всеотдайност и преданост. Може ли някой да забрави портрета на Бенковски, или този на баба Тонка, или на Каблешков, или на Волов? Захари Стоянов документира може би най-силните и най-слабите черти на българския образ. Сам той каза, че желанието му било да напише „книга за българи“. И той я написа. Ала забележете, че дори в най-трагични моменти тези българи намират сили да се надсмеят над собствените си страдания. Захари Стоянов утвърждава природната, земната, бих казал, интелигентност на българина.

Развитието на обществото в младата държава сякаш благоприятствува изявлението на хора и отношения, които Вазов никога не би нарекъл „български“, но които Захари Стоянов майсторски бе уловил. И ако някой не знае какво е вярност към времето, може да го научи от Алеко Константинов. В този смисъл самото появяване на образа на бай Ганьо е едно от най-големите достойнства на нашата литература. Иска се огромен кураж, за да го изобразиш, защото този образ знае да убива от засада, истински! Както ще видим по-късно, в модерни времена, в републиката на разпасалия пояса си властвуващ бай Ганьо няма да се намери писател със самоотрицанието на Щастливеца.

Няма съмнение, че бай Ганьо е българин от главата до петите, макар да има роднински връзки с Гоголевите градоначалници. Бай Ганьо е синтезът на националните недостатъци, грозната брадавица върху колективния образ на българина, пълното отрицание на Бойчо Огнянов. Бай Ганьо е точно това, което Бойчо Огнянов не е. С годините образът на нахалния келепирджия-простак ще претърпи развитие особено що се отнася до маниери и език, но същността му ще си остане непокътната и той натрапнически ще съпровожда мнозина бойчоогняновци, ще се спотайва зад тях, за да може в часа на келепира да установи просташката си власт.

Може би тъкмо площадният триумф на бай Ганьо е тласнал Пенчо Славейков към разграничаването на българин от българин, към търсене на упование в дълбоките народни корени. Славейков инстинктивно чувствува, че байганьовците, колкото и напористи да са, нямат нищо общо с нравствената сила на българина, съхранила го през вековни изпитания. Бай Ганьо може да го видите като главатар на „фасулковците“, като виден партиен и държавен шеф, но никога не ще го откриете (нито него, нито трупа му) всред „Сто и двайсет души те бяха на брой“.

Ето че стигаме до опити за модерно, философско преосмисляне на националния образ. Пенчо Славейков иска да измъкне портрета на българина от турските рамки, в които са го рисували неговите предшественици, и да го постави в по-достойните европейски рамки. Българинът като свеж, европейски интелект, общуващ със съкровищата на човешкия дух. Българинът като чувствителен индивидуалист, който точно в името на българското настоява да се разграничи от байганьовците, да изгради свой собствен, отделен и неповторим мир, в който ще кънти вагнеровското величие на Младен от „Кървава песен“ и ще блести първичната красота на Ралица. Българин, който ще даде преднина на духовното пред материалното, ще се опита да кореспондира с философи и мислители, ще иска да даде някакви свои отговори на въпроси, интересуващи другите човешки индивиди. Доказателство за силите и възможностите на този българин са дълбоките народни корени и героите от близкото минало с тяхното гордо и красиво съзнание.

В лицето на Яворов българинът намира своя най-страстен, най-емоционален и същевременно самоаналитичен изследовател. Сякаш Яворов е пленник на усещането за мистериозна бездна зад човека-българин, за трагично многоличие на българската душа, за кошмарно съжителство на светлина и мрак. Въпреки двата условни и противоречиви периода в творчеството му, Яворов улавя образа на своя герой (напълно тъждествен със самия него) с почти фантастична чувствителност и ни представя вероятно най-сложния български образ в цялата нова литература. За Яворов Бойчо Огнянов и Младен са красиво ехо от миналото, а бай Ганьо е уличната воня на настоящето, която е по-добре да се забрави. Българинът е нещо друго. Това е орачът на нивата, онзи, който ще преживее силата на градушката, това е дългият поглед на заточеника, това е искреното съчувствие към нещастните арменци, това е възторгът от всяка красота, това е дивата сила на любовта и неспокойното, неспирното търсене да разбереш себе си. Всичко у Яворов е изповедно и може би детски чисто. Образ на природа и майка се сливат в красив, всеобемащ дух на упованието и любовта.

Образът на българина, който Яворов рисува с изумителна проникновеност и най-музикално изящество на формата, внася напълно ново измерение в националния портрет.

Георги Марков

От „Когато часовниците са спрели”, 1991 г.
Снимка(заглавна): Георги Марков в средата на 60-те, архив Любен Марков

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK