Никой не може да си представи колко добре човек може да лъже за състоянието на своето сърце ~ Юкио Мишима

„Любов - това е мед, в който има твърде силен привкус на пепел.“

Два пъти номиниран за Нобелова награда за литература, автор на четиридесет романа, осемнадесет пиеси, разкази и киносценарии, Юкио Мишима (1925 ~ 1970) често е наричан японския Хемингуей, сравняват го с Джеймс Джойс, преводи на творбите му се издават по цялото земно кълбо, а драматургичните му произведения се играят на най-престижните световни сцени.

Ражда се в Токио, в семейство на високопоставен държавен чиновник. Първото си значително произведение създава едва на 16 години – романтичната повест „Цъфтящата гора“. Докато работи в Министерството на финансите, пише и първото си голямо белетристично произведение – „Крадец“.

В творческата си и обществена дейност се сражава срещу онова, което нарича „безплодност на съвременния буржоазен свят“. За сънародниците си той е не просто писател, а символ на силата и устойчивостта на японския дух. Освен че създава такова внушително количество качествени литературни произведения за краткия си живот, се занимава и с карате и кендо, тежка атлетика, пилотира бойни самолети, извършва и 7 околосветски пътешествия.

В последните години от живота си защитава монархическите идеи и самурайските традиции. В края на 1966 г. влиза в „силите за самоотбрана“, а през лятото на 1968 г. със свои средства създава военизираната организация „Общество на щита“, която наброява около сто души, като целта ѝ е защита на монархията.

На 25 ноември 1970 г. писателят, придружен от четирима негови млади последователи от „Обществото на щита“, въоръжени с мечове, влиза в щабквартирата на Националната отбрана в Токио, опитвайки се да вдигне бунт, пробуждайки дух на героизъм, който смята, че е изгубен под влияние на западната цивилизация.

Произнася едночасова реч пред хиляди военнослужещи, планът му се проваля и той се самоубива ритуално, извършвайки сепуку. Принасянето на собствената му плът в жертва в името на Родината преминава във вълна от ултрапатриотични актове в страната, тъй като японците виждат в акта му желание за събуждане на изначалните архетипи на нацията.

Едно е сигурно – чрез постъпката си японският писател още веднъж утвърждава смъртоносното очарование на идеала, което винаги е вдъхновявало човешките същества за велики подвизи, безумни престъпления или гениални книги.

Yukio Mishima speaks at the University of Tokyo in May 1969

Истинската красота е нещо, което напада, надвива, ограбва и накрая разрушава.

Симптомите на човек, измъчван от истинска красота, са досущ като онези на проказата.

Красотата е смърт.

Ако човек е обсебен от идеята за прекрасното, той неусетно, но неизбежно се потапя в бездната на най-черните и горчиви размисли. Просто, струва ми се, така са устроени хората.

Красотата, драги… красотата, която толкова обичаш , е мираж, илюзия, родена от онази излишна част на душата ни, която принадлежи единствено на съзнанието.

Може би тъкмо да се защити, прекрасното мами очите, които го съзерцават.

Странно е наистина, че само защото можем да я уловим с поглед, външната форма е в състояние да ни въздейства толкова силно. Душата трябва да се поучи на много неща от тялото, за да постигне простичкото и ясно усещане, че наистина съществува.

Макар да се отдава всекиму, красотата не принадлежи никому.

Да притежаваш като даваш свобода е тайна на собствеността, непозната за младостта.

Любов  това е мед, в който има твърде силен привкус на пепел.

Страстта е идеалната среда, в която човешката душа се проявява в своята пълнота и съвършенство.

Хората обичат винаги по-силно тези, които изобщо не им подхождат. Това е особено вярно за жените.

Силата на жената се определя от степента на страдание, с която е способна да накаже своя възлюбен.

Истинската болка никога не се усеща веднага. Тя прилича на туберкулозата – когато човек забележи първите й симптоми, това значи, че болестта е достигнала почти последния си стадий.

Ние, хората, не се сблъскваме внезапно със съдбата си.

Никой не може да си представи колко добре човек може да лъже за състоянието на своето сърце.

Когато тишината продължи дълъг период от време, тя придобива изцяло ново значение.

Понякога безчувствието бива по-мъчително от най-острата болка.

Безнадеждността е своего рода спокойствие.

Сърцето, което се опитва да достигне сърцето на другия, изглежда все по-далеч.

Няма страх или несигурност в съществуването – живеенето ги създава.

В някакъв смисъл за умението да се намират трудности в живота помагат болшинството хора отнасящи се към него с лекота.

Любопитството не се води от етиката. Възможно е, това да е най-безнравствената от всички човешки страсти.

Обичаите формират в хората немалко предразсъдъци.

Простотата е най-висшата точка на съприкосновение на живота и изкуството. Този, който се отнася презрително към простотата, предизвиква само жалост. Ако човек се бои от простотата, значи той е далеко от зрелостта.

Сънищата, спомените и светите неща, си приличат по това, че не можеш да ги докоснеш с ръка. И тъкмо затова, щом се отдалечиш на крачка от тях, стават свети, превръщат се в чудо, в нещо неописуемо красиво. Светостта е във всичко и всичко е свято, но ние го докосваме и така го оскверняваме. Странни същества сме ние хората. Оскверняваме всичко, до което се докосваме, а носим у себе си онова, което би ни направило свети.

Младежите (и в това е бедата) често пъти вярват, че е достатъчно да изберат Дявола за техен кумир и той ще изпълни всичките им желания.

Единствено съзнанието може да преобрази този свят.

За разлика от мечтите реалността е материал, на който не достига пластичност.

Грешат тези, които смятат, че мечтите са игра на интелекта. Не, мечтите са точно противоположното – бягство от разума.

Самозаблудата е последната сламка, за която мога да се хвана.

Имаме глупостта да смятаме, че  дори за най-малкото парченце блаженство непременно ще трябва да платим, и то висока цена.

Щастието е като зрънце златен пясък в кал. И в най-мрачният ъгъл на пъкъла можеш да видиш неговото сияние.

Щастието е такова чувство което съчетава в себе си леко опиянение с лека болезненост.

Прекалено много мислиш за себе си, момче. И затова обръщаш такова внимание на дефекта си.

Миналото винаги ни дърпа назад. То е пълно с не много на брой, но много мощни пружини, които като се разпънат, ни изстрелват в бъдещето.

Искам да направя поема от живота си.

А правилото у дома повелява да не държим нищо, което да не може да бъде възпято в стих.

Не е възможно да докосваш едновременно с една ръка вечността, а с другата – всекидневието.

Случайността е единствената нецелесъобразност, която свободната воля може да признае. Затова европейската философия за свободна воля не би се появила без идеята за случайността. Случайността е последното убежище за волята, победата или загубата в хазарта.

Всяко събитие или явление може да се извини, ако гледате на него от гледна точка на крайният резултат.

През целия си живот съм бил наясно, че противоречието е в самото естество на моето съществуване.

Не вярвам в своята доброта. Но вярвам, че другите хора са добри. Така живея някак си спокойно.

Когато планираме щастие за някой друг, ние безсъзнателно му приписваме това, за което сами сме мечтали, като смятаме, че осъществяваме неговите щастливи надежди.

Сигурно по рождение във вените ми тече не истинска кръв, а чувства. И винаги ще ранявам само сърца.

Човешкият живот е ограничен, но аз искам да живея вечно.

Снимки: The Japan Times, Pinterest

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK