Искам щастието ни да бъде опустошително като пожар, искам мигновения!... ♥ ВАПЦАРОВ към любимата си Бойка

Писмата на великите

Любовно от големия наш поет и революционер

До Бойка ДИМИТРОВА

Чакай, Бойя, не отивай тъй далече със своите изводи. Макар че в писмото ти проличава някаква математическа острота в анализа, ти все пак не си на прав път. Защото там, където има любов, логиката не помага нищо. Логиката е безпомощна да обясни повечето прояви на душата. Неспособна е да разключи  вратата, зад която грее ту слънцето на неотразимото щастие, ту пъплят облаци на гибелни съмнения и нечовешко страдание. Никога не съм мислил, че в любовта ни ще има само слънце, че любовта ни ще бъде само звучна безгрижна песен. Такава любов дори не искам. Помисли колко безцветна би била тя. Помисли, колко ординерна, колко пуста щеше да бъде. Една такава любов на монотонно „щастиенце”, е възможна само за хора, лишени от  чувствителност, лишени от тънкия усет за това, което е хубаво и лошо, за това, което е красиво и грозно, за това, което е възвишено и низко. Не искам да кажа, че трябва да търсим дисонанси в любовта ни, за да бъде тя разнообразна. Животът сам ще постави пред нас хиляди проблеми, които всеки един от нас за себе си ще разреши по своему. И после нашите индивидуалности ще се  сблъскат, за да ги обобщят. В тази борба на обобщаване, в тази непреривна трансформация на единия и на другия, е за мен най-висшият процес в любовта.

Искам щастието ни да бъде опустошително като пожар, за да може след това да се въземе в нови форми. Искам мигновения!...

Помисли за любовта на  Лаура и Петрарка, колко щастлива и нещастна е била тази любов. Помисли за Едгар По и Нели, помисли за Лора и Яворов. 

Така искам аз, Бойя. Ще вървиш ли подире ми? Ще вървиш ли, Бойя, или се  плашиш? Вярвай ми и никога няма да се разкайваш. Не си въобразявам, не съм Петрарка, но ти можеш да бъдеш Лаура, защото тя е обикновена жена. Не си  въобразявам, че съм Яворов, но ти можеш да бъдеш Лора. Ти можеш да бъдеш едно светло вдъхновение. Ако бъдеш Лаура, Нели или Лора, не значи, че ще свършим трагично като тях.

И най-малко сега имаш основание да мислиш за трагизъм. Нали аз те обичам, Бойя? Какво повече искаш? Ето, изминаха едва 4 дена и душата ми болно ридае за тебе.

Възкръсват в паметта спомените ни, възкръсваш усмихната – гъвкава и стройна. Възкръсваш понякога и укорна, и недоволна. И ми става чудно, как съм можал по-рано да живея без теб. Не мога да разбера с какво можа да впримчиш тъй здраво човека… и се радвам, че не мога да  разбера.

Защото любовта не може да се анализира.

И тъй, Бойя, любовта не може да се разбере, отговарям на въпроса ти, но тя се  чувствува.

Ето цялото същество е изпълнено с някакви ефирни вълни. Леко ми е. Струва ми се – да разперя ръце, ще литна.

Може би това е проекция на моето въображение, но горе чувствувам, че душите ни се сливат със симфонията на красотата, обкръжени от ореола на  безброй светлини.

Целувам те тихо, за да не прокудя усмивката ти.

Кольо.

19 януари, 1933 г., Кочериново

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK