Да са ни живи и здрави идиотските строители на българския телевизионен език ~ Рангел ВЪЛЧАНОВ

Ние, съвременните хора,

след като много учим, имаме нужда много да говорим, вместо много да мълчим. Общо взето, цивилизацията се извъди много приказлива, страда от логорея, бърбори, заеква задъхана, а жестовете и мълчанието на мълчаливците тя много често посреща с надменно високомерие и увереност и ги смята за прости селяндури. Може би затова сега съвременната телевизионна цивилизация се вихри и кичи с така наречената медийна Talk (ток) цивилизация – говореща цивилизация, лее пороища, водопади, словесна помия, бълвана от дебилни полуинтелигенти, толкова заплеснати в себе си, че у нас, в България, тия мишоци даже не си дават труда да потърсят българската дума на любимия им Talk. Не говорят, а правят ток – токира, а тия токаджии плачат за разстрел! Както и да е! Да са ни живи и здрави идиотските строители на българския телевизионен език, подкрепян от СЕМ и от другите ТАМ, ТЕМ подобни съкращения.

Баща ми, „селяндурът“ умееше да говори, макар и рядко, но независимо с кого говори – с кого „токира“ – дали със себе си, с животните или с растенията, това бяха винаги философски афоризми, сентенции, мъдри послания и заключения.

Един път, болен и прогизнал от дъжда, трепереше, но усмихнат се хвалеше:

– Да знаеш, сине, и сега, ако не умрем, никога вече нема да умрем!
– Ама сигурно много ти е тежко с тая болест, а, тате?
 Мене ме зарежи, ти питаш ли я на болестта какво ѝ е, щом не може да излезе на глава с мене.
– А имаш ли кръвно?
 Немам сине и не ми требе!

По едно време открих, че не вижда с едното си око:

– Какво ти е на това око?
–​  Карай, на една барака като моята един прозорец й стига!
– Да, ама ти не си барака бе, тате!
–​ Е, добре де, дворец съм, ама отвън съм като барака.

За мен това бяха исторически, съдбовни заключения, сякаш изречени не от неграмотния шоп Петър от Кривина, а от великите пълководци Суворов, Кутузов, Нелсън и от другите избрани имена на победителите.

По-късно, когато болестта съвсем го изяде, беше станал някъде към 30 килограма, го закарах във Военна болница. А да знаете каква гордост изпита, че бързата кола на Бързата помощ беше Мерцедес! Като победител гледаше наоколо хората – нека да видят и завиждат каква кола е докарал синът му Рангел, каква кола му е поръчал. Обикаляше мерцедеса, щастлив, че най-после и той ще се качи на такова лъскаво чудо. Това беше първият и последният му мерцедес.

От „Хем Съм Сам, Хем Няма Никой” (боклуци, любов и смешки), Рангел Вълчанов, изд. Сиела

Снимка: photo-forum.net

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK