Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки ♥ О.ХЕНРИ

От любов към изкуството

Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки.

Това е изходната ни точка. В този разказ ще направим извод от нея и същевременно ще докажем, че тя е неправилна. Това ще бъде нещо съвсем ново в логиката, а като литературен похват – малко по-старо от Великата китайска стена.

Джо Лараби, израсъл сред дъбовите гори и равнините на Средния Запад, имаше неудържимо влечение към изобразителното изкуство. Още на шест години той беше нарисувал градската помнена станция и един от видните граждани, забързан покрай нея. Плодът на това творческо усилие беше поставен в рамка и изложен на витрината на аптеката редом с един необикновен кочан царевица, в който редовете на зърната бяха тек. Когато навърши двадесет години, Джо, с небрежно вързана вратовръзка и грижливо стегната кесия, замина за Ню Йорк.

Дилиа Карудърз, която живееше на Юг в едно оградено с борове селище, правеше такива чудесии с някакви си шест октави, че роднините й събраха достатъчно парици в панамената й шапка, за да иде „на Север“ и „да завърши“. Те нямаха представа как точно ще за… впрочем за това именно ще разкажем.

Джо и Дилиа се запознаха в едно ателие, където се събираха студенти по живопис и музика, за да разменят мисли за светлосенки, Вагнер, музика, творби на Рембранд, картини, Валдтонфел, стенни тапети, Шопен и Улонг.

Джо и Дилиа се влюбиха или се залюбиха  както предпочитате  и скоро се ожениха, защото (виж по-горе), когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки.

Господин и госпожа Лараби си взеха квартира и започнаха да се занимават и с домакинство. Квартирната им беше самотна и отдалечена – нещо като най-ниския си бемол в левия край на клавиатурата. Но те бяха щастливи. Защото бяха отдадени на изкуството си, отдадени и един на друг. И моят съвет към богатия младеж е: продай имота свой и раздай на бедните… или по-добре на портиера, за да те пусне да живееш в такава квартирка със своето Изкуство и своята Дилиа.

Живеещите в квартирки несъмнено ще се подпишат под моята декларация, че истинското щастие принадлежи само тям. Дом, в който цари щастие, не може да бъде тесен: нека скринът се прекатури и стане билярдна маса; нека дъската над камината се превърне в кресло, писалището – в спалня за гости, мивката – в пианино; нека четирите стени ви захлупят, ако щат – нали вие със своята Дилиа ще останете между тях! Но ако в дома ви няма щастие, какво от това, че ще бъде толкова широк и просторен, че да влизате в него през Златата врата, да окачвате шапката си на нос Хатерас, пелерината – на нос Хорн и да излизате през Лабрадор?

Джо учеше живопис в класа на великия Маестро – не може да не сте чували за него. Уроните му пръскат светлина, парите, които взема за тях, извикват сянка на лицето и може би затова той се слави като майстор на светлосенките. Дилиа учеше при Розенщок – знаете с каква широка известност се ползува този смутител на покоя на клавишите.

Джо и Дилиа бяха много щастливи, докато имаха пари. Така е винаги… но нека не бъдем цинични. Всеки от тях си беше поставил ясно определена цел. В скоро време Джо трябваше да започне да рисува такива платна, за които да се изпопребиват стари джентълмени с тънки бакенбарди и дебели портфейли. Дилиа пък трябваше да овладее музиката, а после така да се пресити от нея, че ако види едно непродадено място в партера или в ложите, да се оттегля капризно в апартамента си, да си похапва раци и под претекст на заболяло гърло да отказва да излезе на сцената.

Но най-хубавото от всичко според мен беше техният живот в квартирката: дългите, увлекателни разговори след уроците през деня, приятните обеди и леките закуски, споделянето на честолюбиви мечти – при което всеки виждаше не само своите успехи, но и успехите на другия, – взаимната помощ и вдъхновение и – простете ми липсата на артистичност – сандвичите със сирене и маслини в единайсет вечер.

Но след време високо развятото знаме на Изкуството увисна. Това се случва понякога, макар и не по вина на знаменосеца. Всеки изнася, а никой не внася, както казват грубите материалисти. Не достигаха пари да се плаща на господин Маестрото и на хер Розенщок. Но когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки. И тъй Дилиа заяви, че трябва да дава уроци по музика, за да има какво да къкре на котлона.

Няколко дни поред тя излиза да търси ученици. И ето че една вечер се върна с повишено настроение.

– Джо, мили мой – възкликна тя радостно, – вече имам ученичка. И какви мили хора са само! Генерал… генерал А. Б. Пинкни и дъщеря му. Живеят на Седемдесет и първа улица. Каква разкошна къща, Джо – да видиш само входната врата! Византийски стил – така, струва ми се, ще го определиш ти. А вътре! Ах, Джо, досега не съм виждала такова нещо. Ще давам уроци на дъщерята, Клемънтина. Аз вече я обикнах. Такова нежно същество – облича се винаги в бяло – и толкова мило и естествено! Само на осемнайсет години. Ще й давам уроци три пъти седмично. И представи си, Джо, по пет долара на урок! Вече не се тревожа; като взема още две-три ученички, ще мога да възобновя уроците при хер Розенщок. Хайде, миличък, махни тази бръчка между веждите и да направим една хубава вечеря.

– Лесно ти е на теб, Дили – каза Джо и въоръжен с кухненски нож и чук, атакува консервата с грах. – Но аз как ще се чувствувам? Мислиш ли, че ще те оставя да тичаш по уроци и да печелиш, за да витая аз в сферите на голямото изкуство? Не, кълна се в костите на Бенвенуто Челини! И аз мога да се заловя с нещо – я вестници да продавам, я улици да настилам – и да внасям по някой долар.

Дилиа се приближи до него и увисна на врата му.

– Как може да си толкова глупавичък, Джо! В никакъв случай не бива да оставяш живописта. Нали виждаш – аз не оставям музиката, за да се заловя с нещо странично. Предавайки уроци, и аз самата ще се уча. Никога не бих се разделила с моята музика. Да не си посмял да напуснеш Маестрото.

– Добре – съгласи се Джо и посегна за синята салатиера с форма на мидена черупка. – И все пак крайно неприятно ми е, че трябва да даваш уроци. Това не е Изкуство. Но ти си такова съкровище и толкова всеотдайна.

– Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви не са тежки – произнесе Дилиа.

– Маестрото похвали небето в онзи етюд, който правих в парка – каза Джо. – А Тинкъл ми разреши да окача две работи на витрината му. Може и да се продадат, ако привлекат вниманието на някой паралия идиот.

– Положително ще се продадат – каза нежно Дилиа. – А сега да благодарим на съдбата за генерал Пинкни и за това телешко.

Цялата следваща седмица съпрузите сядаха да закусват рано. Джо се беше запалил да рисува ефектите на утринната светлина в парка и в седем часа Дилиа го изпращаше, заситила го със закуска, нежни грижи, насърчения и целувки. Изкуството е любовница, която не се задоволява с малко. Джо рядко се прибираше по-рано от седем вечер.

В края на седмицата Дилиа, отпаднала, но умилително горда, хвърли победоносно три петдоларови банкноти на малката масичка (8 на 10 инча) в малката гостна (8 на 10 фута).

– Понякога Клемънтина ме измъчва – каза тя някак уморено. – Изглежда, не се упражнява достатъчно и ме принуждава да й повтарям едно и също нещо по няколко пъти. И освен това тези еднообразни бели тоалети действуват така потискащо. Но генерал Пинкни е изключително мил старик. Трябва да се запознаеш с него, Джо. Понякога идва при нас по време на урок – той е вдовец, нали знаеш? – застава до пианото и подръпва козята си брадичка. И неизменно пита: „Как вървят шестнайсетинките и трийсет и вторинките?“ Ах, Джо, да видиш само каква ламперия имат в гостната! И какви меки вълнени завеси на порталите! Напоследък Клемънтнна нещо покашлюва. Надявам се, че е по-здрава, отколкото изглежда. Всъщност аз много се привързах към това толкова мило и толкова възпитано същество. Братът на генерал Пинкни е бил на времето пълномощен министър в Боливия.

Но тук Джо, с вид на граф Монте Кристо, извади последователно десет, пет, два и един долара – четири истински, законни банкноти – и ги сложи до спечелените от Дилиа.

– Продадох акварела с обелиска на някакъв човек от Пиориа – съобщи той тържествено.

– Не се занасяй – каза Дилиа. – Как от Пиориа?

– Ей така на. Да го беше видяла само – такъв един дебелак, с вълнен шал и клечка за зъби от птиче перо. Забелязал етюда на витрината на Тинкъл и отначало взел обелиска за вятърна мелница. Но, така или иначе, купи го симпатягата и дори ми поръча втора картина, с масло — изглед от сточната гара в Лакълуана. Иска да си я носи в Пиориа. Уроци по музика ли, казваш? Е, все пак те не са съвсем откъснати от Изкуството.

– Толкова се радвам, че не се отклоняваш от начертания път – похвали го от все сърне Дилиа. – Чакат те големи успехи, мили. Трийсет и три долара! Никога не сме имали толкова много пари. Днес ще вечеряме миди.

– И филе миньон с гъби – добави Джо. – Къде е вилицата за маслините?

Следната събота Джо се прибра пръв вечерта. Той разпръсна осемнадесетте долара на масата в гостната и изми ръцете си от някаква чернилка – наглед маслена боя.

Половин час след него се върна и Дилиа. Дясната й ръка, цяла омотана в бинтове, приличаше на някакъв безформен вързоп.

– Какво е това? – попита Джо след обичайните прегръдки.

Дилиа се засмя, но не много весело.

– След урока на Клемънтина й хрумна да ме черпи печени филийки с разтопено сирене – взе да обяснява тя. – Странно момиче, знаеш. В пет часа следобед печени филийки с разтопено сирене! Генералът си беше в къщи. Да го беше видял само как хукна за тигана, сякаш в къщата няма никаква прислуга. Клемънтина нещо не е добре със здравето – толкова е нервна. Когато поливаше филийките с разтопеното сирене, изля от него на ръката ми – съвсем вряло. Щях да изрева от болка. А милото момиче така се притесни и разстрои. А пък генерал Пинкни, да не говорим! Едва не се побърка. И сам хукна надолу и прати някого – май огняря – в аптеката за мехлем и бинтове. Сега сече не ме боли толкова.

– А това какво е? – попита Джо и като взе внимателно ръката й, измъкна някакви бели конци, които се подаваха под бинта.

– Това е нещо мекичко, на което е сложен мехлемът – каза Дилиа. – Я! Нима си продал още една картина, Джо? – Тя едва сега забеляза парите на масичката.

– А ти как мислиш? – отвърна Джо. – Питай човека от Пиориа. Той си получи днес сточната гара и може би ще поръча още един пейзаж от парка и изглед от Хъдзън. Към колко часа си изгори ръката, Дили?

– Към пет, мисля – каза жално Дили. – Ютията… тоест сиренето беше готово около това време. А, да беше видял генерал Пинкни, когато…

– Седни за минутка. Дили – каза Джо. Той седна на кушетката, притегли жена си до себе си и я прегърна през рамо. – С какво се занимаваш през последните две седмици. Дили?

Тя устоя храбро няколко мига, гледайки мъжа си с любов право в очите, измърмори нещо за генерал Пинкни, но после наведе глава и истината се изля, примесена със сълзи.

– Не можах да намеря никакви ученици – призна тя. – А и не можех да те оставя да зарежеш уроците. Затова постъпих като гладачка в голямата пералня на Двайсет и четвърта улица. И измислих историята с генерал Пинкни и Клемънтина – ама добре я измислих, нали, Джо? А след като днес едно от момичетата залепи горещата ютия на ръката ми, по целия път към къщи съчинявах случката с разтопеното сирене. Нали не ми се сърдиш, Джо? Ако не бях намерила работа, ти може би нямаше да продадеш картините си на господина от Пиориа.

– Той не е от Пиориа – изрече бавно Джо.

– Всъщност няма никакво значение откъде е. Какъв си ми хитрец, Джо! Я ми кажи – не, първо ме целуни, – я ми кажи как се сети, че не предавам уроци на Клемънтина?

– До тази вечер не подозирах нищо – каза Джо. – А и сега нямаше да се сетя, ако днес не бях изпратил от машинното в пералнята горе памучни конци и масло за някакво момиче, на което бяха изгорили ръката с ютия. От две седмици паля котлите на тази пералня.

– Значи, ти не…

– Моят купувач от Пиориа, както и твоят генерал Пинкни са произведения на едно и също изкуство, което обаче няма нищо общо нито с живописта, нито с музиката.

Тук и двамата се разсмяха и Джо подзе:

 Когато обичаш Изкуството си, никакви жертви…

Но Дилиа му затисна устата с ръка.

 Не  каза тя.  Просто когато обичаш.

*A Service of Love, 1906, О. Хенри, О. Хенри. Избрани разкази, „Народна култура“, София, 1977

Изображение: 5. A service of love
Снимка: alchetron.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK